Обичам многогодишните проекти – като този или този дневник. През 2022 започнах проект, свързан с писане. Всяка седмица пиша по един текст за нещо, което се случва да ме занимава в момента: от историята на сегрегацията в Щатите през личната ми библиотека до емиграция, война или животни. По повод демонтажа на “Един човек” на Венелин Шурелов публикувам текста си от третата седмица, който е посветен на скулптурата.

3/

И днес, също като много пъти през последната година, се случи същото. Пресякох Дондуков при Будапеща. Качих се нагоре по стълбите зад Двореца. Погледнах към любимото си дърво вляво, после – към скулптурата на Радичков вдясно. Продължих да вървя. Видях Един човек. И спрях, за да видя с какво се занимава той днес.

Скулптурата на Венелин Шурелов от 2020 е на мястото на мавзолея на Георги Димитров. И преди съм си давала сметка, че нямам спомени от сградата му – макар да е разрушена в лятото, в което тъкмо съм навършила 9 години.

Не вярвам, че е възможно да не съм ѝ обръщала внимание и заради това да нямам спомен. По-скоро тази частна забрава е симптом на по-голямата забрава. Сякаш изразявам принадлежност към едно общество, в което всяка следваща стъпка замита предишните следи. Точно това място е отличен пример. Недалеч е била Часовниковата кула, остатък от Османската империя. След Освобождението тя е разрушена. Дава се ход на улица Търговска. С идването на Режима улицата е заличена. Всъщност за малко да изтрият и Двореца. После идва мавзолея. Той също е разрушен. Всяка епоха идва и помита това, което е било. Ако си го представим като историята на един човек, който постоянно твърди, че вчерашния му ден не е съществувал – бихме били ужасени. За травмите не просто се мълчи, те са съзнателно бомбардирани. Ако трябва – и девет дни поред. За да се заличат от съзнанията на тези, които искат да запомнят. Но без ретроспекция няма интроспекция, разбира се.

Започвам от мястото, където днес е скулптурата, защото разположението е огромна тема в нея. Това е втората публична работа на това място. Очаквам реакциите към третата заедно с обявяването ѝ, но подозирам, че ще бъдат същите като към първите две: обида. Първата обида беше Бронзовата къща на Пламен Деянов. Просторна, отворена къща без стени, единствено с прозорци, без покрив, изградена от материал с дълга местна традиция. Как няма да обиди едно общество, свикнало да се пази от чужди погледи? Тук всичко е на показ. Как това няма да обиди онези, които са свикнали да прикриват?

Мястото беше съучастник в работата на Пламен Деянов. Съучастник е и в работата на Венелин Шурелов (иначе ми се струва, че много хора я харесват, но някои са обидени от нея). „Един човек“ е колаборативна не само заради пространството. Опростената човешка фигура е висока 13 метра. Гледа в две посоки: към градинката пред Народния театър и към Двореца. Изградена е от 42 екрана от всяка страна, като двете страни показват едно и също. Две камери записват това, което се случва пред двете лица на Човека, а екраните го прожектират. Две точки оказват къде да застанеш, за да те запишат. След това алгоритъм обръща огледално образа, прави го черно-бял, обръща и тъмните и светлите тонове – тоест сенките стават черни. Това се прожектира върху скулптурата малко под час. Едновременно с това екраните показват различни данни: температура, дата, влажност на въздуха и така нататък, заедно с компютърно генерирани съобщения от изкуствен интелект. Той пък „чете“ новини и ги превръща в твърдения, все от името на скулптурата („Аз мисля… Аз чета… Аз искам…“).

Онази късна вечер, в която бях излязла на разходка, повечето от полетата на Един човек показваха следите в снега. Ако никой не си играе със скулптурата, тя все пак записва празните полета и ги прожектира. Но някои от квадратчетата бяха запълнени. Видях как мъж със шапка и голям фотоапарат се върти пред камерата. После тича от другата страна. Разгадава скулптурата като пъзел. Опитва се да разбере как точно работи. Спира, за да снима. Вижда се на някое поле – и помахва.

Когато камерата го прожектира, неговият образ е неразпознаваем заради цялото това преобръщане, а и просто защото екранът не е голям. Заради това толкова често хората правят различни експресивни движения, за да се намерят по-лесно.

Така Един човек играе с нас. Разплитането на загадката – защото веднага искаш да разбереш какъв е принципът, как работи – е нещо, което се случи и на мен. За момент забравяш, че минаваш през този площад на път към другаде, и спираш, за да разгадаеш случващото се пред теб. Както и собственото си участие в него.

Когато за пръв път четох за създаването на скулптурата – още преди тя да съществува – смятах, че основната ѝ тема са технологиите. Че е коментар за екраните, електрическите импулси и мрежата.

Добре е да се забравят предварителните идеи, преди да се срещнеш с реалната работа пред себе си… Когато застанах за пръв път пред нея, изобщо не мислих за технологии. Помислих за вид огледало. Огледало обаче, което позволява да се отдалечиш, а не да се приближиш към себе си.

Виждаш се прожектиран върху тялото на скулптурата. Детайлите са изличени до степен, че някой, който те обича, няма да успее да те познае. Това те поставя в един мащаб, който не сме свикнали да виждаме в града. А сме свикнали да бъдем пред него – например когато се озовеш пред дълбока пещера, или пък пред планината. Това е да погледнеш на себе си отдалеч. Наричаме го „чувствам се малък“, но думите не са точни. По-скоро за момент успяваш да се видиш в по-големия контекст – на обществото, на града, на природата.

Упражнението е винаги приземяващо. Скулптурата те поставя по един игрив начин, без назидание, пред ретроспекция и интроспекция. Гледаш себе си, разпознаваш се, но знаеш, че друг не би те познал като теб. И все пак би те познал като човек – тоест, като себе си. Ти ще продължиш нататък по пътя си, но прожекцията ще продължи да стои на място – и да бъде поздравявана и разпознавана от непознати. Първо махаш на себе си, но после махаш на всеки, който се е случило да мине през жълтите павета в следващия час. Ако направиш нещо глупаво – фигурата ще го запише и прожектира. Но няма да я накърниш. Не след дълго твоят жест ще изчезне от екраните, все едно не е бил. Без значение как живееш през тези няколко секунди, в които камерите те записват, историята ще продължи.

Това продължаване нататък изобщо не е заличаването по начина, по който е бомбардиран Мавзолея. Тук няма насилствено изтриване на историята, нито пък мълчание. Напротив, всеки образ и всеки човек се обработва, така да се каже, известно време. И то – след момент на спиране и осмисляне на собствения образ. Защото никой не си тръгва моментално след записа, твърдейки, че нищо от това не е било. Всички остават, за да се погледнат. Да се разпознаят като част от потока на тази история.

Пред скулптурата съм спирала да я погледам отдалеч, за да видя как другите хора ѝ реагират. Отивала съм там прегърната с човека, когото обичам – застанахме една зад друга и започнахме да махаме, сякаш е една фигура с два чифта ръце. Гледала съм много от записите, пускани от художника в социалните мрежи (на Двореца е фиксирана камера, която следи случващото се със скулптурата – още едно ниво на запис).

Виждала съм колко я обичат децата. Веднъж, докато я разглеждах, едно хлапе с колело дойде да ми каже как работи. Беше на по-малко от 10 години. Обичаше колелото си, но обичаше и играта с този човек, направен от екрани. Изглежда прекарваше доста време с него. И всъщност по начина, по който се приближи към мен, ми се стори, че е неофицален гид на скулптурата. Сякаш далеч не съм първата, на която разкрива тайната и механизма. Благодарих му.

Знам, че тази скулптура ще бъде нещо, за което той ще има съзнателни спомени.

Бях изненадана колко хора се появиха на първата среща. Беше последният ден на януари през 2018. Не помня дали съм била притеснена, но понеже се познавам, знам, че съм била. Първоначално исках да сложим столовете в кръг, но се появи малка тълпа и кръговете станаха концентрични – с втори, трети, четвърти ред непознати хора, извадили от раниците си копие на книгата, която бяхме чели предишния месец, а сега се събирахме да обсъдим. Избрахме я с гласуване, както сме избирали всички заглавия в Big Gay Book Club, литературен клуб за ЛГБТ книги. Съпротивата ми към автора и днешната му необоснована според мен слава ме кара почти да искам да се извиня за това начало, но е такова: започнахме с „Каквото ти принадлежи“ на Гарт Грийнуел. Романът на живелия тук американец се развива в България, може би заради това ни се стори по-близък от другите предложения – „Мидълсекс“ на Джефри Юдженидис, „Орландо“ на Вирджиния Улф. По-нататък прочетохме и тях. До края на първата среща така и не казах какво мисля за книгата: че е манипулативна и зле изградена, че се разпада пред погледа, ако човек само я погледне малко по-твърдо. Вместо това слушах останалите. Задавах им въпроси. Напомнях, че няма нужда да вдигат ръка, за да кажат нещо – че всички имат място в дискусията и сме в диалог с много участници. В полилог.

Все още се учихме как да си говорим. Разговорът продължава и до момента. Близо три години по-късно всеки месец правя събитие във фейсбук групата с името на клуба. И все още всички са поканени.

В България има книжни клубове, макар че нямаме огромна традиция в тях, както е в други държави. Докато живеех в Лондон, бях част от един – всеки месец се срещахме в книжарницата след работното ѝ време и оставахме да говорим толкова дълго, колкото ни се искаше, понякога и до 10 вечерта. Тези срещи станаха ритъм, на който ми беше приятно да тактувам – а първоначално му се съпротивлявах, след като се озовах там почти случайно. Как така ще чета нещо, което някой ми е казал – аз още в училище държах разтворена друга книга под чина, докато обсъждахме „Одисея“! Да, но настрана от това невинно бунтарство без смисъл, колко съжалявам, че не съм внимавала в разговора за Омир. Казах си го години по-късно, когато най-сетне взех книгата – а трябваше да чета нещо друго за университета…

И така в Лондон започнах да чета книги по списък, избрани от група, а не от собствената ми интуиция. Ходих предимно защото ми харесваха хората и исках да ги виждам отново. Постепенно открих, че да четеш с идеята после да говориш обостря погледа. Което пък удължава и усложнява удоволствието. Винаги чета критично, защото разговорът с автора, който изписвам с молив в полетата на книгата, ми допада; но да знаеш, че след това ще кажеш мнението си пред приятелска група и ще слушаш впечатленията им, отваря още полета. И все пак понякога си единственият, който не е забелязал свързваща нишка между темите в книгата, която за другите е била ясна като спасително въже през сюжета. По-важното е, че се чувстваш отговорен за това колко ще бъде вълнуващ и любопитен разговорът.   

Сбогуването с лондонския клуб беше трудно. През книгите се научихме как да говорим и за себе си и станахме приятели, без иначе да се познаваме. Докато седях за последен път с тях наум се спирах върху лицата им за момент. Жената, която обикаля страната с църковния си хор и винаги се връща с истории за това колко ѝ е харесало да се разхожда в дъжда върху тези или онези скали в Шотландия. Жената, чиято най-добра приятелка е оцеляла от Холокоста и двете често водят разговори за Тръмп, както ни разказа, когато четохме Филип К. Дик (още помня съвета на приятелката ѝ – „Най-важното сега, както тогава, е човек да бъде активен, да не оставя нищо да заглуши мнението му“). Мъжът, който винаги ни носеше местно бутилирани видове бира, които дегустирахме, и онзи, който пък идваше с прясно изпечени бисквити.

Когато се върнах да живея в София, няколко месеца бях неспокойна. От една страна не исках да правя опит да заместя нещо, в което вече не можех да се върна; да го изфабрикувам не би било достатъчно. От друга исках разговорът да продължи.

Питали са ме защо нашият клуб е тематичен. А защо не? Дори има нещо смешно, откровено и даже грандоманско в името Big Gay Book Club, големият гей книжен клуб. Нали това е идеята, да се създаде пространство за смелост, някъде, където да бъдем шумни, да чуем гласовете си. Не че не е важно да сме любезни, но не можем да бъдем само това. Пък и не може всичко да е активизъм, вечно да обясняваме, убеждаваме и синтезираме. Макар че да, клубът стана част от дейностите на ЛГБТ фондация GLAS, но тази подкрепа му позволи само да порасне: има клон във Варна, а после се появиха и клубовете за кино и даже за бордови игри. Но в нашия клуб се срещаме просто защото ни се иска да говорим за литература, за която ни се говори.

Затова и винаги започваме с най-директния, най-лесния въпрос, който е отварял всяка от нашите дискусии – „Какво мислите за книгата, хареса ли ви?“. Представете си ни: от първата среща, в която бяхме сигурно над 30 човека, през втората в малка сладкарница, когато стана ясно, че голяма книжарница даже няма да ни отговори на запитването можем ли да се срещаме при тях. Тогава обсъждахме графичния роман на Алисън Бекдел „Fun Home“; някои – над кроасан с бадеми, други – с чаша вино. После намерихме наше пространство, когато ни приюти ЛГБТ центърът Rainbow Hub. И нататък: срещи, на които идват хора с кутия бонбони – рожденият им ден е, „ами да, защо да не го празнувам с вас“; срещи, на които съм само с още един друг човек, но говорим дълго, защото мненията ни са толкова различни; срещи, в които не виждам всички, защото кръгът е толкова голям; срещи, в които ядем домашни понички; срещи, на които хората излизат, възмутени от нечие мнение; или след които разговорът продължава на вечеря; срещи по време на извънредното положение, когато се виждахме международно в Zoom. Основата винаги е една и достатъчно стабилна. Какво мислите за книгата, харесва ли ви?

Не всеки път сме едни и същи хора – всъщност освен мен няма друг, който е бил на всички срещи, защото хората избират според апетита си кога да четат и кога да пропуснат (някои заглавия така са ме фрустрирали, че съм си мислила, че и аз бих пропуснала, ако можех). Но винаги е ясно, че в самото начало се иска спонтанността на реакциите. Хората често нахвърлят неща, които са малко отвъд рационалното, правят далечни асоциации или изненадват с това, което им е направило впечатление. Някой казва, че много му е харесало колко целувки и цветя има в „Часовете“ на Майкъл Кънингам и всички се усмихваме – да, малък детайл е в историята за три жени, свързани от книга на Вирджиния Улф, но е изразителен. В книгата има тъга, дори задушаваща тъга, но има и думи за красота и нежност. Друг път се оказва, че последните хора, които ще ни споделят какво мислят за „Момичето от Дания“ – книга, която за много хора е била неясна, отвеяна и нежна – са слушали с изумление как е възможно за някого тези неща да са минуси, вместо да носят удоволствие.

Разбира се, начинът, по който четем книгите, говори за самите нас. Което не значи, че съм от хората, които смятат, че в четенето всичко е въпрос на вкус, не; има обективно добри и лоши книги и има инструменти това да се знае отвъд „харесва ми – не ми харесва“. Тук обаче не сме дошли за това. Действието е другаде. В пространството на разговора някой може да открие път към историята за собствената загуба на родител, а друг – колко е било трудно да се разкрие като гей пред родителите си. Затова и между нас вече има близост, която позволява след срещата ни да отидем да гледаме изложба, защото е само тази вечер и няколко човека не искаме да я изпускаме. Преди това някой е казал, че „Стаята на Джовани“ на Джеймс Болдуин (съвременна класика, която не е в тираж тук – издирването ѝ беше отделно приключение) е предизвикала завист в него – защото на измъчения герой поне му се случва да изживее тази една любов в мръсна, тъмна стаичка, преди годеницата му да се върне от пътуване. Болдуин не пести миризмата на разлагащи се боклуци в един Париж, който се буди след нощ на пиене и самота; но да – може би е завидно да успееш да изживееш всичко дори на такъв фон, когато не ти е дадено вътрешното спокойствие да видиш града като картичка.

Срещите са хората, които идват. Разбира се, че винаги съм подготвила въпроси, но всъщност предпочитам нещата да текат естествено, когато могат. Така направихме с автобиографичния роман на Рейналдо Аренас „Преди падането на нощта“ – пълен е с фрагментарни истории и има толкова посоки, че след обичайния първи въпрос питах всички дали можем този път да караме също толкова инстинктивно, без конкретна структура. Получи се един от най-интересните разговори, докато навън се стъмваше и периодично някой ставаше, за да запали още една лампа. Дискусиите еволюират така – според собствените си правила. Тогава всичко се случи заради Аренас, който е откровено ранен и раним на страницата, докато безпощадно продължава да обича живота – направи всички ни малко по-смели в изразяването на чувствата. Обсъждали сме и „Зверски нощи“ на Сирил Колар, друга трудна за намиране книга, която също беше предизвикателство с темата си за ранните дни на СПИН. Интересно беше, че хора, които още са в училище, осъждаха героя за изборите му да прави случаен секс; по-възрастните в клуба се възмущаваха на този прочит, наричаха го морализъм – за тях книгата не е наръчник или страховита история, няма и нужда да бъде, когато нещата са толкова по-символични и сложни. И в крайна сметка, напомняха, е една история за свободата.

При толкова много ЛГБТ литература с драматичен, ужасен край, за мен беше лятно удоволствие и утеха да обсъждаме „Прекрасният живот на Артър Лес“, спечелила Пулицър (и в българското издание, уви, обилно поръсена с думата „хомосексуалист“). На Запад беше критикувана, че е твърде безопасна, твърде лесна. Критика, която никога няма да бъде отправена за любовна история между мъж и жена, разбира се; но все пак гей литературата може да бъде, и най-често е била, и много експериментална. Сещам се за „Писма до Петър“ на Николай Бойков, която също сме обсъждали – роман в писма, всяко от които е едно безкрайно изречение, продължаващо страници и побрало всичко от следобедната разходка до заливащите вълни на копнежа.

Това също носи свобода в по-широк смисъл – както в движението за сексуално освобождаване една вълна идва и за хетеросексуалните хора, когато започва да се говори повече за ЛГБТ права. Много хора са писали, че в това движение никога не е ставало дума само за приемане на еднополови бракове, а за себеприемане на всички хора. Принципът е ясен: ако едно всъщност нормално желание е до такава степен страшно и забранено според някакви вътрешни принципи, че е изтласкано в някой тъмен ъгъл на съзнанието, там има риск да порасне в нещо чудовищно (агресивната хомофобия е най-елементарният пример). А може да е и доста по-директно от тези обяснения: просто е хубаво да се живее, когато не те е страх или срам от това, което искаш. Така се е случило и с литературата – експериментите на ЛГБТ автори на страницата са тласкали цялата култура напред.

Чувствата обичат да бъдат чувани. Когато обсъждахме „Карол“, разговорът беше като психоанализа на главните героини, но самата авторка Патриша Хайсмит сякаш се е постарала да сложи достатъчно детайли, които никнат като гъби и действат като мощни символи и ключове към подсъзнанието. Разбира се, че да четеш роман е да разпознаваш вътрешния живот; да го обсъждаш е като да го заявяваш, да повтаряш откритията, да рисуваш карта с посока навътре. Понякога основното нещо в срещите е да потушим очакванията си, защото искаме толкова много от тези книги: да ни обяснят всичко за персонажите, да бъдат подробни в предаването на травмите, за да разберем, да създадем наратив в главата си, да подредим и вътрешния хаос. Искаме от тях да ни разкажат собственото ни трудно разкриване като ЛГБТ хора. Искаме да ни утешат. Разбира се, че персонажите не ни дължат никакви обяснения – както не бихме го очаквали от хетеросексуални герои, колкото и да са тъжни. Все пак четенето е за удоволствие, нали така – а после стига само да се оставим на разговора, за да може и радостта от споделянето да се появи.

Следващата среща на книжния клуб предстои. И все още всички са поканени.

Спомням си първата книга, която препрочетох, бях на 16. „Сто години самота“, за пръв път я бях чела в същото джобно издание с жълта корица, което се разпадаше, докато го разгръщаш. Бях изумена от детайлите в историята, които си спомнях; усещането беше, че знаех цели страници наизуст и тичах през тях, потвърждавайки мимоходом паметта си. Обаче бях изненадана и от всичко, които бях успяла да забравя или което просто не бях разбрала първия път.

С това започва и Вивиан Горник, която на 84 тази година публикува мемоара си „Unfinished business“, кратка книга за препрочитането. В него тя говори за всичко, което се случва, когато се връщаш назад към познати книги, понякога многократно, понякога през целия ти живот.

Идеята за препрочитането, разбира се, е нещо, с което живеем далеч преди да станем и на 16. Когато бях дете пазех в главата си библиотеката на прочетените от мен книги под списък и с точен спомен за всяка корица, но полагах и почти същото внимание към всичко, което виждах да се чете вкъщи (или изобщо; в детската градина питах възпитателка защо чете вестник „Труп“ – не бях свикнала с ръкописното „д“ на логото). Не много след това видях майка ми да препрочита книга на Карлос Кастанеда, която знаех, че вече е чела. Изумително! Както ми обясни, „харесва ми да си я препрочитам понякога“. Внезапно библиотеката със списъци се усложни многократно от идеята, че не просто е рационално, а доставя и радост понякога да се четат книгите отново.

С други думи всички знаем удоволствието да се върнеш към познати страници. Защо цял мемоар за това, дори и кратък? Още от самото начало – „…останах с лош послевкус от повторно обмислените чувства“ – усещаш, че тук не става дума единствено за литература и препрочитане. Мемоарът е за това как самите ние се променяме и как това оцветява изживяването ни с различните заглавия. С други думи, че колкото се разширява разбирането ни за самите нас, толкова схващаме и героите.

Горник е открит и забавен разказвач. Говори как открива феминизма в колежа, после за следващото земетресение: че не само в културата, но и в нея има доста за подобряване. Има го и откриването на сексуалността ѝ – на това, което ти дава и това, което не може да даде; и лъкатушещия път към кариерата. Тя цял живот пише лична журналистика – издърпва ни в кожата си, докато става свидетел на събитията, и разказва така, че всичко скача от страницата и оживява. В първия момент дори не разбираш, че са ти сипали магическа отвара.

През всичко това чете и препрочита и откритията на вторите срещи често са далеч по-вълнуващи от първите: герои, които са ѝ се стрували романтични някъде преди първия ѝ брак, след втория развод се оказват по-близо до непоносимата емоционална незрялост; жени, на които първосигнално е съчувствала, по-късно вижда като тирани, заслепени от собствените си чувства. Когато чете Колет като студентка, „целият свят се надипляше около това, което смятах за мъдростта на разказвачката“. Анализът на книгите е смесен с психоанализата на личността ѝ. В мемоара са пръснати няколко тайни в тази посока; само до някои ни се позволява достъп – други са оставени като догадки. А може би се разкриват при препрочитане?

В десетте глави тя говори за десет различни книги или автори, но редовно връща поглед и към собствената си глупост, жестокост и наивност. Не че има интерес да бъде безпощадна към книгите или към себе си; напротив, съчувствието ѝ е много силно, но също и изчерпаното ѝ за някои неща търпение („Ситуация [в книгата], която преди години усещах не просто като достоверна, но и като важна, сега по-скоро ми приличаше на карикатура“).

В книгата обаче се усеща и един неопределен копнеж. Може би заради ужаса, с който тя установява, че захвърлената по-рано „Particularly Cats“ на Дорис Лесинг е малък шедьовър – тогава какво друго е пропуснала през годините, колко златни късове е оставила да изтекат между пръстите ѝ като пясък?! Или е това, че – макар целта на всеки човек е да обръща най-сериозно внимание на всичко, което усеща – не само, че истински добрите книги никога не могат да бъдат напълно разбрани, ако всяко препрочитане разкрива нещо ново от тях, но и самият ти не можеш да бъдеш напълно разбран, колкото и да внимаваш. „Живяла съм достатъчно дълго, за да се почувствам непозната за себе си – никой не е по-изненадан от това, в което се превърнах, от самата мен“. Недовършената работа е цялата ти библиотека, която чака да я откриеш; но и ти самият – по същата причина.

Книгата не е издавана на български; преводите са мои, колкото да не цитирам на английски

Стана случайно – в последните десетина дни се сблъсках с две неща, и двете свързани със систематичното домашно насилие.

Това, което започваме да разбираме за травмата, са все неща, които инстинктивно ти се струват верни. Не можеш точно да го обясниш, но го разпознаваш като истина. Например знаем, че частта на мозъка, която отговаря за думите и рационализирането, изключва при травматично събитие. Случвало се е на всекиго, както посочва психиатърът Бесел ван дер Колк – когато си ядосан или в друго гранично състояние, можеш да кажеш всякаква глупост, за която после да се извиняваш. При травма пропастта е още по-дълбока – можеш да паднеш в нея, губейки идея каква е логиката на това, което се случва. Буквално губиш инструмента да си обясниш какво е пред очите ти. Знаем и че при травма страда частта от мозъка, която отговаря за възприемането на импулси по тялото; способността перото по кожата да се разпознае като внимателно докосване, а влагата – като сигнал да се преоблечеш и сгрееш.

В травмата губиш езика и тялото си.

Двете неща, с които се срещнах тези десетина дни, правят опит да възстановят и езика, и тялото. Една автобиография и едно танцово представление.

„In the Dream House“ (2019) е за дългата връзка с жена, която подлага авторката Кармен Мария Мачадо на систематично и предимно психологическо насилие. Книгата трудно успява да започне. Има посвещение – „ако имаш нужда от тази книга, тя е за теб“. После страница с епиграф от художничката Луиз Буржоа – „Натрупваш асоциации по начина, по който натрупваш тухли. Самата памет е форма на архитектура.“. Следва още една страница с епиграф, този пък от писателката Зора Нийл Хърстън – „Ако не кажеш, когато те боли, ще те убият и ще твърдят, че ти е харесало“. Следва още един епиграф, чак тогава заглавието, увертюра?! Най-сетне пролог! И дори тогава не сме в началото. Къщата отваря бавно входа си. Не иска да те пусне.

Авторката беше номинирана през 2017 за Националната литературна награда на Щатите за книгата с разкази „Her Body and Other Parties“; работата й се е появявала и в сборници с еротика, хорър и сай-фай. В богатата почва на този опит мемоарът й се захранва от овладяната сила в писането на разказ и от преминаването между жанровете. Всичко – от първоначалното влюбване през блесването на първите червени лампи на предстоящото насилие – е разказано във фрагменти, които със съвършен и чист език се опитват да обяснят, покажат, разберат. Мемоарът експериментира с формата, променя езика си според различните части, преминава в книга-игра без изход или в нежна метафора, после отново се трансформира. В началото се срещаме със студената красавица, която първо ще започне връзка с авторката, а скоро и ще се премести в къщата от заглавието и ще започне да я обитава все едно е Синята брада. Тя така и не е назована; тя е Жената. И един ден Жената без да е провокирана започва да крещи и не успява да спре, дори след като е преминала в обиди и жестокост.

Каква е причината да се случи това? Може би в детството й има нещо много трудно, което обяснява патологичната ревност, жестокостта, обидите, незачитането на граници и лично пространство? Също както не научаваме как се казва, така и не разбираме нищо за причините, дори на авторката да са й били също толкова ясни, колкото името на приятелката й. Мемоарът никога не дава обяснение – както казва самата Мачадо в интервю, било е важно да разкаже личния си опит с насилието, какво самата тя е преживяла. Разбира се, че е едностранчиво – тя не е психоаналитик на приятелката си и е важно да стои настрана от тази позиция, защото книгата е автотерапия за самата писателка; и терапия за другите, които се нуждаят от това („Ако имаш нужда от тази книга, тя е за теб“).

Текстът успява да е емоционален и искрен, но също и стегнат и дори донякъде дисциплиниран. Откъде идва усещането за усилие? Вероятно именно от това, че в следствие на травмата е болна речта ти. Самата Мачадо казва, че фрагментацията – така важна в кариерата й с писането на разкази – е била симптом на травмата. Скоро всичко в живота й се превръща в симптом на травмата. Силни и видими са усещането да си в кръг, да не можеш да избягаш, нереалистичното желание за промяна – в себе си и в другия, самообвинението, срамът. (Минах на „ти“ – всъщност самата Мачадо си говори на „ти“ в целия мемоар.) Авторката свързва своя наратив с вълшебни приказки, с митология, с филми, с музика и поп култура – с каквато клечица успява да хване във водовъртежа на това, което не може да бъде назовано.

И разбира се, че си казваш: но защо не си е тръгнала? И после разбираш – защото вече си е тръгнала – от себе си.

Към края ще започне да се пълни със смисъл, да се завръща (разбира се, единствено след раздялата – другият край на такава връзка е смърт), ще разкаже и невероятната история на днешния си щастлив брак, от която ти се доплаква от радост.

Малко след като прочетох тази книга, видях и танцовото представление „Дръж се“ в Дерида с хореография от Цвета Дойчева. Знаех, че е на същата тема. Книгата мога да затворя и да изляза на разходка, ако ми стане прекалено (макар че всъщност прочетох “In the Dream House” наведнъж), но знам, че от залата няма как да избягам. Започна да ми става зле около половин час преди началото и почти исках да стискам очи, когато седнах на седалката.

И в четирите жени на сцената има нещо едновременно момичешко и женствено. Те са нежни: облеклата им създават около тях обем, но са прозрачни и меки; по кожата им са долепени цветя и листенца; косите им са хванати на ниска опашка, лицата им са открити. На сцената няма друго, освен четирите им тела и светлината. В началото всяка бавно стъпва в кръга на прожектор и болезнено изкривява ръцете и тялото си пред очите ни. Понеже са обърнати към теб, започваш да се чудиш за собствената си роля: момент, дали не се опитват да влязат в моите представи, в калъпа на идеята ми за жена?! (Искаше ми се, помислям си още тогава, да имаше различно от техните тела, да имаше различна възраст; но си давам сметка и че това е вечното ми неосъществено желание да мога да виждам танцуващи различни тела и възрасти на сцената).

Насилието е моментално доловимо, но и неясно, невидимо. То може да е физическо, може да е психическо или емоционално, може да е в момента, преди година, в детството. То не присъства буквално, но белезите от него са там. С други думи представлението се занимава не толкова с момента на травмата, а с това, което тя прави с тялото ти и с теб самия.

И тук всичко е фрагментирано като счупено стъкло – движението се разпада и нацепва на съставните си части, повтаря се, завърта се, започва отначало, замръзва, като глич на екран е. Музиката съвършено го допълва (без да е твърде бъбрива – почти не ти напомня нищо, неутрална и хладна е, и едновременно с това силна и точна). Четирите често ще изглеждат, сякаш са тръгнали нанякъде, но после си променят мнението; сякаш са убедени в нещо, в което след момент ще бъдат разколебани. Ето я неспособността да се познаваш, която идва с убеждението, че заслужаваш насилието да ти се случва. Някои моменти са като да оближеш батерия – преминават физически през теб.

Понякога цялата сцена е в дисбаланс: докато се движат, всичко се накланя в една посока. Някоя от тях е изолирана отляво, докато всички останали се оказват отдясно. В един момент те са различните части на една и съща жена, които не могат да действат като един. Тогава те са метафора на дисоциацията, на отделянето от себе си. В тези моменти и ти не можеш да следиш и четирите; нещо и в теб се разпада.

В друг момент са просто жените, жените като цяло, жените през векове насилие. Историята им е извън времето. Тези жени може да са били родени в Древен Рим или преди 20 години в Дружба.

Всичко обаче е без повторна виктимизация, без пресъздаване на насилието, без театър, без реквизит (и добре че!). Много е ясно и видимо, че гледаш състоянието на психиката и тялото, но жените в нито един момент не са представени като слаби, задето им се случва това. Те са показани като оцелели насилието – не като жертви на насилието. Струва ми се ценно, че и в тази работа не е назовано нито името, нито травмата на извършителя. Фокусът отново е другаде.

По време на представлението често мисля за името му, „Дръж се“. Харесва ми двусмислието – второто значение, „дръж себе си“. В началото ръцете им са били инструмент за насилие; в края се открива и друго значение на ръката – с нея можеш да поискаш или дадеш помощ. Заключението е емоционално и силно. (Лично аз май никога не бях плакала на танц. А и когато излизам, отдавна вече не ми е зле. Пречистването е в ход.)

В началото на мемоара си, Кармен Мария Мачадо говори за властта в разказването на историята. Нали тя се пише от силните – тоест от онези, които размахват меча. Другите гласове се губят, изпадат. Мачадо напомня, че Дерида пише за архива като за „къщата на владетеля“. Поне такова е било, днес може да е друго. Да се разказват тези истории не е само важно, а е и спасително. Ако имаш нужда от тях, те са за теб.

*Кармен Мария Мачадо не е издавана на български. „Дръж се“ с хореограф Цвета Дойчева гледах в Дерида, участват Аделина Желязкова, Изабел Миткова, Цвета Дойчева, Яница Атанасова, музиката е на Ангел Симитчиев

Най-известната книга на британеца Робърт Макфарлан е “Landmarks” – дълго есе за начина, по който думите определят пейзажа; вид речник на изразите, с които наричаме странното не-място, което пропуска погледа ни още малко по-нататък. Последната му книга “Underland” е за подземния пейзаж. Близо 500 страници описват това, което стои под краката ни и връзката ни с него, която е понякога ясна, понякога невидима и мистична.

Свикнали сме да мислим, казва той, че историята е стрела във вечно пътуване напред – при все че ако не бяха фосилите и заровените в пръстта руини, нямаше да знаем нищо за миналото си. Под земята времето е дълбоко. По камъните има знаци от минали хилядолетия и да слезеш там долу е да се озовеш на място, пълно със смисъл. Трябва само да можеш да го разчетеш, за което през пътуванията си авторът ни ще има помощ – персонажи, с които ни запознава с хумор и топлина.

Да говори единствено за погребения би било почти банално, когато Макфарлан планира да се спусне в дупка между ледници и да влезе в катакомбите на Париж, за да се запознае с невидимия град под града (дълъг сегмент, който ме пренесе, и единствено не задоволи любопитството ми по баналния въпрос как се оправят с тоалетните всички обитатели на това затворено място, което не може да бъде почистено). Той върви по опасни пътеки над морето с дни, за да види пещерни рисунки, или се провира в пространства, които едва го пропускат и заплашват да се срутят върху него. Разказите за пещери са насечени от истории за заседнали на подобни места и понякога спасени, понякога умрели смелчаци с единственото желание да разкрият още една-две черти в картата на пещерата. Ето я, значи, темата за смъртта, която е така свързана с подземието в главите ни.

Авторът е смел, но не безстрашен – всъщност не го е страх единствено да описва конкретно ужаса си, без да се представя като по-корав, отколкото е. Ужасът, параноята, клаустрофобията го нападат до края като „прилепи, които се роят“.

Не само хората, а и науката му е интересна – предимно защото е безкрайно човешка. Той влиза в космически лаборатории, които се опитват да открият най-фините звуци на Вселената (в опит да опознаят черните дупки) – толкова недоловими експерименти, че лабораторията трябва да е заровена в земята, за да се изолира от шума на повърхността. Когато пита учения дали в почивните си дни, докато се разхожда с любимата си, той мисли за чудото на откритията и работата си, отговорът е изненадващ и мил – „най-вече мисля за чудото да държа ръката на жената, която обичам“. Макфарлан разказва как търсим съкровища, но и погребваме провалите си в дълбокото: на няколко места сме строили подземни сметища за опасни ядрени отпадъци. Те толкова дълго ще бъдат смъртоносни, че трябва да се отправи предупреждение с мисъл и за други видове, които може би ще дойдат след стотици години, жадни за археологически находки (как да накараш извънземно да ти се довери, че с предупредителните знаци „стоп“ не къташ съкровище, е било обект на конференции с учени, поети, художници, философи).

Разказите за природата също разширяват очите от почуда: системата от фунги, която свързва дърветата в съвършено общество, където ако си болен, лесно получаваш сили от другарите си; за пещери в Китай, така големи, че имат собствен климат; за почти изчезнал под карфиците на нео-нацита вид сляп подземен бръмбар в Словения, ценен за колекцията им заради латинското си име Anophthalmus hitleri (откривателят му го кръщава така именно в името на новия тогава канцлер на Германия – ентомологистът тъкмо е разбрал, че вида съществува, и с един жест го обрича на смърт).

В един момент от книгата Макфарлан се среща със сърдит специалист по изследване на леда, който му казва: „Ти си повече поет, отколкото учен“. Наистина сме в ръцете на майстор на текста – страниците летят заради искреното му любопитство, но и заради поетичния му инстинкт да прави връзки между наглед отделни неща. Няма обаче място за пренатягане на стила – всичко е искрено и писано с възхищение и простота. В края на книгата разбираш, че обитаваме не само кожата на планетата; че историята не е стрела. Готов си да видиш всичко в по-голяма дълбочина.

Книгата не е преведена на български

Беше 2012, когато не знаех какво търся, но в книжарницата открих “Това не е краят на книгите” – издадения и на български великолепен разговор за четенето, който водят Умберто Еко и Жан-Клод Кариер. Беше ранен следобед и още помня как седнах на пейка в Докторската градина (която изглеждаше доста различно от днес) и не станах, преди да я преполовя. И сега я препоръчвам, макар че е остаряла темата, от която излиза заглавието: идеята, че книгите ще изчезнат заради четците, днес ни се струва нелепа. В началото на десетилетието обаче бяхме настръхнали от “смъртта на книгите”. Сега си спомням какво казва американският арт критик Джери Солц – “Рисуването е мъртво? Изкуството е мъртво? Нищо не е мъртво!”.

Следващата година продажбите на аудио книги вероятно ще задминат електронните, но хартиените водят убедително и пред двете. Добре е, че сме поумнели донякъде и не започваме отново да оплакваме нещо. Това не беше единствената тема на книжното десетилетие, разбира се. От социалните мрежи излезе зле написана поезия, която спечели милиони на авторите си (Рупи Каур et al). Нобеловият комитет даде награда на Боб Дилън, макар че едва ли нечий поглед е успявал да допълзи до последните страници на тъничката му и откровено зле написана “Tarantula”. Две от най-големите издателства – Penguin и Random House – се обединиха в едно.

В личен план пък, някъде през 2012 започнах да използвам Goodreads като списък на книгите, които съм чела. Сега съжалявам, че е било чак тогава, и че нямам всичко от преди това (с изключение на записки за прочетеното, които водех между 13 и 15-годишна). Тези дни отворих списъка между 2012 и днес и извадих любимото си от нещата, публикувани това десетилетие. Иначе четох и по-стари работи, разбира се – през тези години преоткрих Сюзан Зонтаг с много книги от и за нея; продължих да изчитам систематично всичко, което са писали Пол Остър и Харуки Мураками; четох и още повече Итало Калвино, Оливър Сакс или пък Джон Бърджър, с когото нямам нужда да съм винаги съгласна, за да го обичам. От сега издадените, ще запомня романите “The nickel boys” на Колсън Уайтхед, “Бегуни” на Олга Токарчук (в момента дочитам нейната великолепна “Drive your plow over the bones of the dead”), “Линкълн в Бардо” на Джордж Сондърс, “How to be both” на Али Смит. Но се случваха и още добри според мен неща.

Всичките томове на английското издателство Fitzcarraldo са еднакви: дълбоко синьо за романи върху приятен на докосване картон, с името на автора и заглавието в бяло; и бял фон за есета и мемоари, с името на автора и заглавието в синьо. Не пречи, че техните книги са вероятно най-красивото нещо в библиотеката ми, но това, което предимно ми харесва в тях, е отношението им към бизнеса. “Ние не издаваме книги, а автори”, както казват – тоест ако публикуват нечий дебют и от него с мъка се продадат 500 бройки, ще инвестират и във втората и третата книга на автора, защото вярват в него. Такава философия си остава просто добро изречение за интервю, освен ако подбора ти не е добър. Fitzcarraldo първо публикуваха Светлана Алексиевич, която спечели Нобел същата година; после продължиха с превод на друг немного известен автор – Олга Токарчук, която първо спечели Букър за “Бегуни”, а после и Нобел (на писателката й върви да я избират умно и в добра камерна компания, ако се съди и по българските й издатели). Някои от есетата, които са публикували, също са били сред най-доброто от десетилетието за мен: “Notes from no man’s land” на Eula Biss е за расизма в Щатите в миналото и днес, а първият текст е образец как да държиш читателя в дланта си; “Essayism” на Brian Dillon е за писането на есета; “The hatred of poetry” на Ben Lerner в 114 страници промени как мисля за поезията. Други техни – “This young monster” – са ме фрустрирали безмерно. Не са съвършен издател, но няма и нужда да бъдат.

Веднъж публикувани, книгите нямат нужда от своите автори, смята Елена Феранте, анонимната италианска авторка. Тя е един от най-влиятелните хора на 2016 според Time, но никой не знае истинското й име. Което е проблем – изглежда; различни критици твърдяха, че зад името стои мъж (Феранте отговори не по същество за конкретните цитирани имена, а за сексизма в идеята, че щом романите са силни и четени, не може да са писани от жена); други правиха разследвания и публикуваха в световни медии теории за самоличността й, докато известни писатели като Джанет Уинтърсън защитаваха правото да останеш анонимен. Четох няколко книги на Феранте, но четирите Неаполитански романа, с които започна десетилетието, са най-силната й работа: гигантска история за приятелството и любовта между две жени, започнало из бедни италиански улици и грозни, тъмни домове.

Обичам книги за природа и четох доста такива, но две са свързани с по-голяма тенденция – разбирането ни за октоподите. 1992 е, когато трима автори публикуват “Octopus: The Ocean’s Intelligent Invertebrate”, в която разказват на (предимно) ясен език всичко, което са наблюдавали за тях: кога се хранят, къде живеят, как ловуват. С други думи нито изследването на тези същества, нито книгите за тях са нещо ново. Новото е отношението ни към това, което виждаме (последната глава на “Octopus” без много да се мае дава конкретни съвети как да си хванеш октопод, за да го гледаш вкъщи, макар че признава, че шансът да убиеш това диво същество е огромен – но на кого му пука, като ще имаш екзотичен домашен любимец). Едва в последните години започваме да разбираме точно колко умни и интересни са тези същества и силните книги за тях също последваха – фантастичната и емоционална “The Soul of an Octopus”, публикувана 2015, а година по-късно и “Other Minds”, в която философ търси какво можем да разберем за себе си през главоногите. Какво е невероятното в тези книги? Че разширяват начина, по който мислиш; че са съкровищници за любопитство; че променят отношението ни към възможните начини да бъдеш друг. Октоподите имат мозъчни клетки в цялото си тяло, които функционират едновременно самостоятелно и в синхрон с “главния” мозък; с кожата си те “виждат” цветове и усещат вкусове. Толкова е трудно да си представиш какво значи това, че чак става банална информацията за трите им сърца, синята кръв или че мъжките понякога откъсват ръката, която държи пакет сперма, за да го дадат на женската и тя да прецени кога да оплоди яйцата си.

Американският психиатър Ървин Ялом, разбира се, пише отдавна. Той става известен още миналия век, но е специална привилегията да четеш любим автор на подобна възраст – Ялом е на 88. Дано неговата “Creatures of a Day”, издадена 2015, да не е последната книга, в която описва с топлина и внимание случаи от практиката си. Впрочем вероятно и той се чуди дали ще има възможност да пише още много, така че нищо странно в това, че тук говори предимно за смъртта. А и за новите си идеи за психоанализата: години наред той наблюдава с отворени сетива; докосващо е колко е смирен към края на този път – и колко горд с ролята си (което развива и в издадената две години по-късно “Becoming myself”, огромната му автобиография).

Не харесвам всичко на Дебора Леви; но в нея има интелект, който привлича – и прозата й носи усещането, че ще става все по-смела. Тя има няколко романа от преди 2000, но в това десетилетие издаде най-известните си неща, включително и тук – с “Горещо мляко”. За мен най-силно е есето й-мемоар от 2013 “Things I don’t want to know”, отговор на Оруел и неговият класически текст “Why I write”. “The cost of living” е втората част на нейните мемоари и в нея става дума за това как след развода й се мести сама с дъщеря си в лондонски апартамент и някак нищо не върви. С точно тази тема се занимава и романа “Transit” на Rachel Cusk, който също ми хареса. Не само те двете впрочем, но и много други писателки през тези години създават образ на емоционално отдалечената героиня, дисоциирана от себе си – интересно накъде ще се развие тази тенденция.

В известен смисъл десетте започнаха с Пати Смит – тя публикува “Просто деца” в самото начало на 2010 и книгата моментално става страхотно известна. Не я споменавам обаче само заради този мемоар, сам по себе си добре написан и вълнуващ. Това десетилетие тя направи още по-интересни за мен неща; чела съм “M Train” с разширени от разпознаване очи – на всички се е случвало, летиш през изреченията и едва дишаш, защото всичко това е писано лично за теб. На практика тя не разказва кой знае какво – посвещава страници на стола, на който пие кафе, или на малката вила, която си купува; привлекателното е колко е открита в книгите си, без да се поддава и за момент на митологизиране, в което лесно изпадат други известни музиканти. В изреченията й свети съсредоточената, чиста проза на човек, дълго мислил как най-умело да структурира мислите си. Не харесах чак толкова “Devotion”, но тези дни ще прочета и издадената преди 2-3 месеца “Year of the monkey”.

Великолепната Джени Диски пише “In gratitude” – мемоар за рака, публикуван през 2016; а “Mortality” на Кристофър Хитчънс със същата тема излиза през 2012. Изключително е усещането да четеш последните книги от любими автори, които сами си дават сметка, че вероятно няма да ги завършат. (В края на книгата на Хитчънс са публикувани и несортираните му бележки, до които така и не стига; разпадът на мисълта му е видим и болезнен.) Писателят опознава света и го докосва с думите си; смелостта да опознава и собствената си смърт с думи личи от всяка страница. В темата е и мемоарът “Когато дъхът стане въздух” на лекаря Пол Каланити, отново за собственото му фатално заболяване. Хирургът и писател Atul Gawande пише “Being mortal” от страната на живота – книгата помага да мислим и говорим със себе си и близките за смъртта.

“Gone girl” и Гилиан Флин? Защо не – макар че може би по-важната за мен новина в жанра са новите английски преводи на Жорж Сименон в красиви малки томове на Penguin. С тях френският писател, произвеждал книгите си за седмица и половина, беше измъкнат от забрава и на други езици – включително в пресни български издания. Сименон обаче е мъртъв от 30 години и едва ли може да направи революция, докато Гилиан Флин го постига с “Gone Girl” (“Не казвай сбогом” на български под сбърканото име на авторката, кръстена от тукашните издатели Джилиан Флин). Книгата й вдъхнови цяла мода да се слага думата girl в заглавията на трилъри в опит неизвестни автори да се доберат до топлината на славата й. Понякога работи, дори с откровено лошата “Girl on the train” на Паула Хоукинс, която продаде милиони копия. Прозата на Флин е прецизно чиста и смущаваща; от нея чакаме и още – в серията на Hogarth press, в която автори пишат романи по пиесите на Шекспир, от нейните ръце ще излезе “Хамлет” през 2021. За разлика от Сименон, на Флин явно й отнема малко по-дълго да напише книга.

Преди няколко седмици четох новата книга на Алберто Мангел, “Packing my library”. Заглавието няма как да е по-буквално: в нея разказва как опакова библиотеката си от 35,000 тома, след като му се е наложило да се премести от Франция заради бюрократични подробности, които обаче променят целия му живот в посока малък апартамент в Ню Йорк. Пространството там, разбира се, изобщо не е така щедро, нито толкова евтино, колкото във френската провинция и в каменната пристройка, която е помещавала книгите му. Процесът е болезнен за него, всъщност Мангел нарича текста си “елегия”: той си дава сметка, докато изпраща кутиите за съхранение на склад, че никога няма да види голямата част от тях. Така темата за смъртта надвисва и над самия него: Мангел е на 71 и не смята, че би могъл или че иска да се мести отново. На практика той избира книгите, сред които някой ден ще умре.

Звучи драматично, но нека не тъжим прекалено за Алберто Мангел, директор на Аржентинската библиотека; той живее сред достатъчно гръбчета. Все пак обаче да си му читател в тази книга е болезнено, особено ако познаваш чудесната му библиотека от други негови книги за книги – като “A reading diary” от 2004, където поне аз за пръв път влязох в каменната постройка във Франция (“След като видяхме къщата за пръв път, беше есента на 2000 година, постоянно я сънувах…”). Но в “Packing my library” има и много радостни случки – Мангел отдава почит на няколко важни за него заглавия с кратки есета, които накъсват основния текст. Така усещането за загуба е примесено с благодарността на откривателството, с което живее като читател.

Едно есе, което той споменава, е на Бенямин и щеше да странно да не говори за него – Мангел взима назаем неговото заглавие. Бенямин пише “Unpacking my library” през 1931, малко след развода си, и разказва как разопакова книги в новия си, празен и по-малък дом, докато размишлява за колекционирането с всичките му удоволствия и болка. Книгите, освободени от кутиите си, придобиват отново магическата си функция да носят стабилност и спокойствие сред разместващите се пластове на живота му в загубата на връзката и общия дом.

Влизаме в ново десетилетие и заради това се замислям за последните 10 години, когато няколко пъти опаковах и разопаковах библиотеките си. В домовете на бивши партньори освен някой гащеризон, полупразен флакон с парфюм или общо закупени килими съм оставяла и десетки томове. Понякога като подаръци или вид спомени, понякога от неудобство да ги поискам, за да не изглеждам дребнава. (Още съжалявам, че веднъж се обадих по телефона и се примолих да прибера десетина-петнайсет книги от любим автор, след като бях напуснала общ апартамент. Трябваше да ги оставя.)

Губих книги и по други начини. Не мога да сметна колко пъти съм се преместила през последните десет години и още живея със знаците на тези местения като с видими белези: гардеробът ми е малък и често се смалява; не държа в чекмедже купища дреболии, подарени някога от познат в лоша преценка на вкуса ми. Освобождавала съм се от книги с цели кашони, вместо да ги качвам нагоре по стълбища, но по-често съм ги опаковала и изпращала в къщата, в която съм отрасла – там са в няколко кутии, шкафове и рафтове. От 19-годишна, когато се изнесох от там, не живея с пълната си библиотека. Понякога си мечтая да я събера и се чудя как ще съжителстват днес томовете ми, събирани още от дете, през всички фази на 14-15 годишна и нататък. Какво ли ще си казват – дали ще имат радостен диалог или ще си мълчат. Дали няма бързо да разбера, че това не е цялата ми библиотека, а библиотеките на няколко човека, които днес вече не се познават добре, и няма как да се смесят незабелязано. Дали пък няма да поискам отново да ги отделя?

Отдавна колекционирам книги, но в това десетилетие се промени отношението ми към библиотеката и какво има място в нея. Преди често се отървавах от излишни томове – тоест от онези, които не харесвах. Веднъж, в началото на десетилетието, прочетох книга на Джефри Юдженидис, която сметнах за слаба – “Брачната фабула”, тъкмо беше излязла на английски и инвестирах доста пари в копието с твърди корици, толкова бях нетърпелива да я прочета. След няколко дни я завърших и знаех, че никога няма да поискам да я препрочета (все още не съм имала такова желание), затова я оставих пред подлеза на Спортната палата. Непозната за мен почитателка на Юдженидис намерила книгата и написала във фейсбук пост с благодарност, а моя приятелка разпознала копието от пусната от мен по-рано снимка. Така разбрах, че в този ден всъщност съм направила съвсем точен подарък.

Сега вече непознатите нямат възможност за точно такива случайни радости. Вече не смятам, че библиотеката ми трябва да е отражение на най-добрите ми читателски навици. Да, подбирам далеч по-зорко от преди, но днес дори в крайна сметка да не ми хареса някоя книга, я оставям сред купищата други – така градя вид дневник, към който да се връщам. А и заради вниманието, с което докарвам заглавия вкъщи, дори да не ми допадне нещо, често подозирам възможност да го препрочета и харесам следващия път. (Много харесвания и нехаресвания имат специално отношение към препрочитането. Помня първия път, когато разгърнах “Camera lucida” на Ролан Барт – не станах от стола си, докато не я завърших, и ми се плачеше от пространствата, които тази книга отвори в мен; втория път любовта беше далеч по-зряла и умерена; но пък третия магията се върна. Не смея да я прочета пак. Но и това ще стане, разбира се.)

Библиотеката ми е била в приливи и отливи и заради други причини: хората, на които неизменно съм давала книги. Едва в последните две години реших, че ще спра да го правя, защото никога не ги получаваш обратно. Обичайно казвам, че това е принципът ми и хората понякога се обиждат (странно – все едно има нещо общо с тях, вместо да разбират, че има общо единствено с болката ми от загубени по този начин книги), но често ме разбират, защото и те си спомнят всички любими заглавия, затрити в незапомнен приятел. Вярно е, че откакто реших, все пак се е случвало да дам някоя книга; всеки път, щом го правя обаче, си спомням том с поезия, на който държах, когато все още обичах поезия, и така и не получих обратно. Стигам до там в скръбта си към тази стихосбирка, заета, когато бях на 17, че чак си мисля как нейната загуба е станала причината днес да не чета поезия (изключенията са малко, но щастливи).

В по-миналото десетилетие връзките ми с хората променяха далеч повече библиотеката ми, отколкото е възможно да се случи днес. Тогава нечий чужд вкус запълваше цели рафтове в стаята ми и цели години, ако ми допаднеше; днес е рядкост да е чак така. Все пак обаче и с бърз обходен поглед виждам книги, подарени ми от важни хора, които са променяли важни неща. Или никога неподарените, но видени някога в дома на някого, с когото нещо така и не се е получило, и после съм намирала по книжарници в различни градове и тайно съм носила вкъщи, за да прочета. Като вид любовно писмо.

Паметта ми е ужасна за много неща – но никога за библиотеката ми. Знам кога и как съм се сдобила с всеки том вкъщи и ако погледна някое гръбче, а то не разтвори спомен в мен, се стряскам само за момент; после осъзнавам, че това е библиотеката ни, не библиотеката ми – че е донесена от любимия човек. Паметта ми е такава, че не съществува голяма опасност да си купя втори път заглавие, което вече имам – случвало ми се е само веднъж и тогава дори прочетох книгата до половината, преди да си дам сметка, че вече съм я чела. Погълнах “Преди да падне нощта” на Рейналдо Аренас, още щом излезе на български, и ми направи голямо впечатление; преди няколко години обаче си я поръчах на английски, защото друг човек я разгръщаше пред мен и не можех да понеса идеята, че още не съм я чела. Не ми беше ясно защо, преди да си дам сметка, че е защото просто вече знам, че ми харесва. (Впрочем второто четене не ми допадна.) Случва ми се обаче да си купя втори, трети и четвърти път книга, която имам, защото я искам в друго издание, в друг превод или в момент, когато съм далеч от първото си копие. (“Нюйоркска трилогия” на Пол Остър имам в прекрасния й превод на български, в джобния й английски вариант и в стандартното й английско издание с меки корици). Живея в дома си втора година, но рано или късно ще дойдат моментите на опаковане и разопаковане. И може би в новото място всички мои книги ще се притекат като реки и ще се влеят в едно цяло. Странно е, но не знам колко е голяма цялата ми библиотека.

Не знаех, преди да препрочета записките си от видените през годината изложби, че в мен се е появило ново желание: да прегърна картина под палтото си, докато разпоредителят се е разсеял, и да избягам с нея. В дневника ми това чувство е описано пред всякакви работи, в различен емоционален фон. Абсурдът на желанието е, че не искаш просто да я откраднеш и притежаваш, а че имаш усещането, че никой друг не я разбира както теб; че трябва да я защитиш както би защитил любовница от нападките на тълпа; те не не схващат красотата й, защото сетивата им са закърнели. Само ти си способна да я разбереш и защитиш и в теб се появява желание да оправиш несправедливостта на раздялата ви, като я притежаваш. И картината сякаш ти го казва, гледа те и прошепва: „нека най-сетне бъдем сами…“

Пет случайно избрани от картините, които съм искала да открадна тази година, с бързо надрасканите пред тях записки защо.

1.

(не разчитам името на работата) – на Васил Иванов. Графиките му – впечатляващи, защото те убеждават, че от тях струи светлина. Не ти се спори с този невъзможен факт, защото все пак е очевидно верен. Видимо на повърхността, у този художник, който е бил отритван и изтласкван от режима: желанието му да избяга. Те са така ясно от друг свят – космически? Духовен? Пещерен? Мисловен?

2.

Портрет на момиче, 1962, Лика Янко. Тук има нещо неразгадаемо. С очи, които са само ириси, тя гледа навсякъде и никъде, това „момиче“. Заради това е свъсила вежди – в усилието да поддържа и двете равнини в погледа си.

3.

Портрет на Васка Емануилова, 1935, Карл Йорданов. Защо? Защото сенките показват дълбока истина за нея: двете половини на лицето й са различни. Едната е отворена и искрена. Другата – възрастна и иронична. Първата е момчешка. Втората – женска. Всичко се слива единствено в ръцете й, неин инструмент за работа. Да видиш сливането и разликата, докато рисуваш, означава да дадеш знак от художник за художник, с който казваш: „разбирам те; разбирам защо го правиш, защо работиш; с ръцете си опитваш да помириш двете си противоположни половини“. (Гледам толкова дълго с желанието да сграбча портрета и правейки записки и скици, че към мен се доближава една от уредниците в галерията и започва да ми разказва къде има друг портрет на Васка Емануилова – в коя зала на Квадрат 500 – смущавам се от нея и не записвам точните й указания, макар че знам, че докато обърне гърба си, вече ще съм ги забравила, както и става).

4.

Автопортрет на Иван Ненов, 1925. Той е с плътни чувствени устни и е разгърден; загатващ.

Този художник повече слуша, отколкото гледа: ухото му е невинно розово, привлича погледа, като на бебе е; в различен тон от лицето му. Това ухо е вечно любопитно, непораснало, току-що родено, отворено за всеки звук, незащитено, превъзбудено; за разлика от очите му, които гледат просто в празното пространство, даже не в облаците, а някъде си долу. Ушите, носът, устните му са чувствени; и дълбоката точка в гърдите му, от която също извира нещо топло и нежно…

5.

Харесвам много, разбира се, и Поет и природа от 1931 на Цанко Лавренов. Тази картина бих откраднала от колекцията на Градската галерия в Пловдив, ако можех. Изглежда ми така пълна с живот, чиста радост, идеи за бъдещето – че ме докосва.

Много бързо, още в началото на „Лъвкрафт“, вече се смея. На сцената на това „представление-лекция“ за писателя на ужаси и фантастика, двамата актьори-лектори не са ужасени от студентите си, както някои преподаватели понякога се чувстват пред група деца. Двамата не се опитват да управляват тиковете си, не ги е страх от подигравката на учениците. Лекцията започва с изръмжани биографични факти, крещене за важните на писателя теми, въртене на очи пред страховете и обсесиите му. Пред теб са съблечени от представата как е прилично да се държиш. Потънали са в свой си, неразбираем екстаз, и сами насочват лампа към всеки детайл от тази трансформация.

Леонид Йовчев слюнчи дланта си и приглажда насилствено косата към темето си, а Галя Костадинова изстрелва нервни импулси към края на всеки свой кичур, докато главата ѝ танцува кататонично. После се сменят и продължават. Карикатурата им е смешна и ужасяваща, агресивна и стряскаща. Подхвърлят в пространството реплики за книгите и чудовищата на Лъвкрафт, докато устите им се отдават и на бебешки удоволствия (като да правиш балончета със слюнка) или изкривяват в нечетими физиономии.

Защо им е интересен Лъвкрафт става ясно бързо – заради утехата в книгите му, че чудовищата също са хора, че двете сменят местата си, че “те” не са толкова различни от “нас”. Да приближиш двете означава да дадеш позволение на личността си да стане пълнокръвна. Причината да харесваме гнусните, ужасни, грозни същества е, че на тях – за разлика от нас – всичко, което не им е наред, им е на показ. Какво облекчение! Да не се преструваш, че всичко е нормално, да не ходиш на работа, да не протягаш ръка за поздрав! За разлика от нас, чудовищата знаят, че агресията им е част от тях. Те нямат сянка за потискане. И за нас, разбира се, това е страшно привлекателно.

Сценографията е светлина, сенки, дим, столове, плюш. На моменти работи, в други имаш усещането, че са били така влюбени в някоя идея, че я повтарят не като ритъм, а малко като набиване на идея с чук (на първия път сянката на коса, ако лампата е под главата, привлича погледа неудържимо към тавана – там се случва нещо абсурдно интересно; на третия и петия път дори не обръщаш поглед). Дразнещо е обаче друго – пиесата да те подценява, както когато се обяснява директно как групата, създала представлението, се интересува от граничните състояния на различност и заради това правят „Лъвкрафт“. И на чужд език да го бях гледала, щях да го разбера от физическите действия на сцената. Достатъчно добро е и без да се обяснява само; а и за да го гледам, явно все пак и аз се вълнувам от същото. (Разбирам, че идва от нужда и желание да се самоцитира, но предварителното смилане на смисъл е ненужно.)

Във втората половина, лекторите-актьори се еманципират по-пълно. Спират да се преструват, че езикът им идва естествено – потъват навътре, където вече няма думи, само някакъв тих ужас. Или облекчение от срещата с мрака.

Когато лампите светнаха, за кратко публиката беше объркана. Това ли е краят? Лицата на актьорите казват, че да, това е. В аплодисментите има някакво събуждане на реалността, влизане обратно в света ни, обаче има и друго – понякога в общуването представлението е отмъкнало целия авторитет на реалността за себе си, вместо да го разиграва на пинг-понг с публиката.

Паузата ми напомни и за Corpus Meum, съвременен танц от Марион Дърова. Предварително знам, че е свързано с евтаназията, и отивам въпреки раздразнението си от идеята да го кръстят на латински (няма нужда от дистанцията).

В самото начало, още при влизането, виждаш мъжа – на пръсти и по бельо, той е в центъра на сцената. Ръцете му са вързани в двата ѝ края, болезнено извити зад тялото. Има аудио запис на монолог, докато мъжът бавно се навежда напред, напрегнал всичките си мускули. Сегментът е дълъг. Демонстрацията на физикалността, докато текстът абстрактно говори за болно тяло в агония, е директна. Без да искаш, мислиш за собственото си тяло в стола. Как стоят ръцете ти. Къде болезнено си се напрегнал.

После в светлината се появяват и две жени. Едната (Цвета Дойчева) проявява към него майчински чувства, но не напълно грижовни към него – неадекватният ѝ оптимизъм очевидно помага повече на нея да се справи със ситуацията на болката му. Тя е малко като човекът, който с най-добри намерения препоръчва на болния от рак да пробва йога. Другата (Василия Дребова) е повече като негова любовница; опитва да подходи по друг начин. Той живее чрез нея. Накрая чрез нея и ще умре.

Двете могат да са и проявления на душата му – раздвоена анима (женската част от личността според психоанализата), която опитва ту да се погрижи за него, ту да го съблазни обратно към живота. В крайна сметка и двете са недостатъчни. В най-вълнуващия момент от представлението, с действията си те се опитват да си кажат една на друга именно това: няма значение какво правиш, защото не можеш да направиш нужното за болката. Болката е като стена между него и света. Няма как да разбиеш тази стена, най-много да си разкървавиш пръстите. Не опитвай.

Има обаче нещо особено в начина, по който някой говори за болните (или изласканите в ъгъла на обществото по друга причина), вместо да остави те да говорят. Това също, разбира се, обичайно се прави с най-добри намерения, но помага също толкова, колкото йогата – на рака. В танца тялото е диалог, то се движи, за да изразява смисъл; а тук тялото на болния беше почти през цялото време вбесяващо нямо. Далеч повече изразяваха тези около него; но главната драма не е тяхната; не би трябвало да е тяхната, когато един човек иска смърт, защото животът е физически непоносим. Какво можем да научим от него може би ще отвори далеч повече пространства в нас. Какво означаваше, че той беше ням – след като текстът в началото говореше за вътрешния му живот и съответно той съществува, не е изчезнал заради болката? Може би това е „цивилизованата тишина“, за която говори Дърова към текст за представлението? Само че да казваш, че критикуваш нещо, докато го използваш без коментар, е просто да влизаш в наратива и да го употребиш отново – така затвърждаваш силата на наратива, вместо да му я отнемаш. На практика му съдействаш.

Историята обаче въздейства с това, че е емоционална и открита. Имаш съчувствие към всички участници в нея.

Лъвкрафт гледах в Дом на киното, Corpus Meum – в Derida Stage

Книгата на рускинята Мария Степанова е експеримент между жанровете, който смесва роман, есе и мемоар. В огромната книга от 600 страници има още опити – да се разбере семейната памет; да се усети напълно болката на едно минало; да се схване механизмът на връзката с другите.

Тя пише за семейството си и за собственото ровене в архиви. Първото е обичайно, история на една голяма фамилия, която прилича на много други в Русия от миналия и по-миналия век – в нея има война, опресия, несбъднати мечти, куп изпочупени чаши за чай, сватби, бебета, писма, болести, глад и трупове в Ленинград. Необичайното е събирането и разказването на историята след режим, който се е опитал да заличи паметта и да промени историята.

В един момент към средата на книгата ми се струваше, че авторката донякъде увърта, защото според мен не разбира, че иска да пише за себе си и се опитва да пише за всичко друго, което не е тя. Всичко, което й попадне пред погледа, ставаше център на вниманието; препарираните животни имаха повече вътрешен свят от собствената й болка. Имах смътно усещане, че не е напълно искрена със себе си, и заради това усещах, че не е искрена с читателя си и ми беше трудно да й съчувствам. В някакъв смисъл имах усещането, че върша повече работа от нея, като осъзнавах колко много неща отбягва да погледне директно. Някои от есетата ми харесваха много и точно те ме караха да продължавам, но в други подчертавах повторенията й и злостно наум й препоръчвах следващия път да си наеме редактор. Даже започнах да смятам, че в началото на книгата си е поставила за цел да напише не по-малко от 600 страници и това е единствената обосновка на обема. Спрях да я чета за около седмица.

После се върнах към нея и прочетох последните 300 страници почти наведнъж – понеже ми се стори, че авторката вече напълно искрено се потапя в собствената си история, семейство, памет, травми, болка. И в объркването на това да не разбираш защо и как мъртвите са духове, с които живееш, и откъде накъде тяхната болка тежи и на твоите кости. Степанова идва от дълга традиция на фамилно пазене на веществените доказателства за паметта, но тук тя прави нещо друго с това наследство – дава нов живот на тези преди нея, като работи с историята им, все едно тя е жив материал за моделиране, строеж и промяна. В този материал тя смесва всичко друго, което й е любопитно – от идеи на сина й до пътувания из различни държави, в които търси нишките на миналото. Така историята се превръща от прашен тъмен куфар в къща, в която можеш да влезеш и да дишаш. Огромният обем и раздразнението в началото внезапно стават ясни – авторката има код на мисълта, в който е нужно да се потопиш. И в един момент това става така очевидно, че книгата придобива невероятна и неочаквана мощ, която расте до самия край.

Впрочем когато прекъснах по средата, все още бях в същата тема, затова прочетох друга книга, „Призраците от миналото“ на Джеймс Холис. Той е психоаналитик, който тук пише за това как травмите – без значение дали наши или в минали поколения – продължават да ни терзаят и променят животите и изборите ни години по-късно. Книга като „В памет на паметта“ веднага след Холис разкри и нещо друго: че могат също да ти дадат заряд и енергия, с която не само да излекуваш себе си (не се съмнявам, че книгата е била автотерапевтична за Степанова, макар че вероятно по болезнен начин), но и да лекуваш другите.