Уинифред в Кана

През 1918, 5 години преди да нарисува картината „Сватбата в Кана“, Уинифред Найтс пише в писмо: „Самолет не може да мине над главата ми, без да започна да се чувствам невероятно зле и да се разтреперя“. Докато тя учи в лондонската академия Slade, градът е под нападения с цепелини, заради които 19-годишната Найтс взима едногодишна почивка от уроците. Не помага. Тя не се освобождава от травмата си, както се надява, и до края на живота й я е страх от небето.

Картината й показва познатата история с първото библейско чудо – Исус превръща водата във вино. Сцената е тиха и безветрена. Всичко е в покой – от лицата на хората (Найтс рисува себе си, спокойна и красива, на всяка маса) до покривките, в които не се е приплъзнала случайно дори една гънка. На заден план дърветата се разклоняват в гора и обхващат целия въздух. В картината почти няма небе. Дори няколкото драскотини от него са в нереален тон, така че не го забелязваш веднага. Всъщност виждаш го само отразено във водата, без да си даваш сметка. На небето му е отказан поглед върху сцената, значи – не е допуснат и ужасът от него.

В картината няма и време. Липсва историчност, минало, памет и контекст. Дрехите са същите като тези, които самата тя има в гардеробата си в онзи момент.

Уинифред рисува „Сватбата в Кана“ в Италия, където отива със стипендия; на път минава към Лувъра, където по всяка вероятност вижда десетметровата картина със същия сюжет, рисувана от Паоло Веронезе. Същата, първо плячкосана от Наполеон, която Франция отказва да върне с твърдението, че е в недобро състояние заради възрастта и размерите си. И днес е още в Лувъра, в същата зала като Мона Лиза. Дребната картина на Леонардо тегли с твърде силен мит; внушителните размери на картината на Веронезе трудно могат да убедят умореното око на минувачите, че си струва да спрат и да погледат.

В неговата картина самият Космос се подрежда, за да ни покаже застиналия момент на чудото. На показ е всичко, целият свят, дори дребното куче върху масата. Неговата картина се отваря като цвят на пищна роза и всичко вътре е в екстаз.

В картината на Уинифред ни е отказан поглед към чудото, към превръщането на водата във вино. Не само защото художничката е имала социалистически убеждения, така поне ми се струва. Сцената е мистична. Да погледнеш направо би било пошло.

Всъщност дори хората наоколо едва забелязват, че нещо се случва – освен може би главите над храстите в далечния десен край, които надничат като към любопитна, странна клюка. Те още не са решили дали си струва, но слушат с половин ухо. Изглежда, че една от тях е отново Уинифред, рисувала себе си като основна, второстепенна и третостепенна героиня в почти всичките си платна.

Не всичко обаче е безболезнено и тихо. Всъщност има и силно усещане едновременно за опасност и чувственост, което идва от резените диня – тогава почти неизвестен и екзотичен плод в Англия (и не само тогава: „имам зеленчуков магазин и продажбата на диня е почти невъзможна, ако не си в големите градове“, пише в онлайн форум през 2016 някой си англичанин Робърт). Парчетата са отрязани внимателно и прецизно и са отражение на огърлицата на жената в дясно на масата. Топчетата червени корали са отразени отново в парчето на мъжа зад нея, който го е засмукал съсредоточено. Тук динята внезапно напомня кръв. Главата му изглежда почти отрязана, прецизно отделена като с острия нож за плодовете. А парчето е може би чудовищна усмивка? Човек започва да се чуди дали Уинифред не е вградила тайно Юда в тази сцена, почти слагайки примка около врата му. Кой иначе да бъде този мистичен мъж, който не откъсва устни от плода, докато се случва тайнството?

А може би в сладострастието му има и нещо друго. Докато е в Италия, Уинифред описва своите преживявания в писмо до майка си: „Имала съм такива любовни афери, за каквито ти не би могла и да мечтаеш“. Може би динята – непознат в Англия плод, който е имало в изобилие в Италия – е друг тип подобен бунт, скандално писмо, което пише без думи. Имам любовни афери с плодове, за които ти не би могла и да мечтаеш.

До динята, виното лъщи на масата. В чашите се вижда най-ясно, че светлината е нереална; на някои места произвежда сенки, на други ги няма.

Пак през 1918, годината на цепелините, тя се запознава с Едуард Карпентър – поет, философ, активист, който основава цяло малко общество за по-прост живот. Не е странно, че по време на войната тя, а и много други хора, са били така привлечени от принципите му – те стават вид антитежест на тревогата, момент на здрав разум. Основният принцип на Карпентър? Да сграбчваш земята с босите си крака е най-ясното удоволствие. В „Сватбата в Кана“ всички са боси и краката в действителност сграбчват; приличат на ноктите на орел. Мъжът с острия нос в края на масата, този най-близо до нас, изглежда всеки момент ще разпери ръце, ще извика пронизително и ще отлети.

Докато работи в Италия, Уинифред е вече известна с рисуването на издължени пръсти и длани. Има няколко снимки на художничката, които гледаш с разширени от изненада очи, щом забележиш, че ръцете й изглеждат като да са рисувани от самата нея.

По-лошото е, че скоро става известна и с друго – че рядко изобщо довършва картините си. По ръката на Исус – едва маркирана, за разлика от птичата прецизност на останалите крайници в картината – се вижда най-ясно, че „Сватбата в Кана“ така и не е била приключена.

Имало е големи надежди от учители и ментори, че Уинифред ще стане известна и важна художничка. Защото е избирала винаги оригинални сюжети – да, но и защото не е позволявала да бъде сложена в образ на муза. Винаги е смятала, че трябва да бъде от другата страна на наблюдението. Знаела е твърде добре точно как трябва да изглеждат нещата и никога не би се съгласила в чужда намеса – имала е твърде голямо творческо либидо за това.

Всъщност единственият път, когато е оставила друг да й се меси, е съдействала за собствения си край. Няколко години след като се връща от Италия, тя получава голяма поръчка за друг църковен сюжет. Бавно започва да се поддава на предложения и идеи, да слуша архитекта, който я убеждава да смени композицията, цветовете, да забрави модернистичните си идеи. Картината се появява след дълги разправии, само за да бъде свалена от мястото си на олтара и сложена в далеч по-груба и отсечена светлина почти в мазето. Това е последната картина, която Уинифред рисува (ако не броим започнатото платно, свалено от рамката след смъртта й, за да бъде използвано от съпруга й).

Уинифред потъва някъде в себе си. Когато гледаш скиците, правени след раждането на сина й, природата не е въздух, хармония, езеро за плуване или възможност да летиш. В цветята няма удоволствие, реката изглежда празна, дълбоки са само сенките. Няма помен от Кана.

Тя става недисциплинирана, разсеяна. Цялото обещание на миналото даже не се сгромолясва с тътен, а бавно се разпада пред погледа на десетки хора, които се опитват да я убедят да продължи или й дават поръчки за картини с цел да я стимулират (тя не приема).

Когато идва Втората световна война, Уинифред Найтс грабва сина си и двамата прекарват в търсене на сигурен ъгъл четири години: с два куфара и нейните неща за рисуване обикалят роднини, познати, приятели. Не се задържат никъде – така и не откриват сигурност. Няма спокойна дълга маса, на която да седнат и да видят чудото на всекидневното. Небето зее отворено и опасно. Тя спира да работи, но дава цялото внимание на момчето си (трудно е да се каже, но той звучи дълбоко благодарен за това). Разделя се с мъжа си. Един ден, когато е на 48, а сина й – на 13, тя пада в кухнята. Дали напредналия мозъчен тумор, който откриват в болницата само дни преди да умре, е бил причина да спре да рисува, да стане тревожна, неумолима в движението? На съпруга й, художника Томас Монингтън, така му се иска, съдейки по изказванията му. Все пак когато се женят, в нея той харесва най-вече, че не позволява – нито на него, нито на друг – да я приеме за една жена, на която може да се казва какво да прави. Когато тя показва своя друга черта, нещата между тях бързо се разпадат. А и той никога не разбира страхът й от откритото небе; всъщност може би е най-известен именно с военните си сюжети (не успях да открия дали сваленото от рамката нейно платно в крайна сметка се е превърнало в портрет на военновъздушните сили).

След смъртта й е бързо забравена. 30 години по-късно картините й са случайно открити, макар че тя продължава да е неизвестна. През 2016 в Лондон има голяма нейна изложба, публикува се и каталог, но малко специалисти ще я включат в списъка си художници от 20 век. „Сватбата в Кана“ и до днес е най-известната й работа. Впрочем малко след като Уинифред Найтс умира, училището й се опитва да убеди Тейт да приемат картината за подарък – понеже в галерията вече имат друга нейна работа, може би биха се съгласили да приемат и тази? Те отказват.