Спомням си първата книга, която препрочетох, бях на 16. „Сто години самота“, за пръв път я бях чела в същото джобно издание с жълта корица, което се разпадаше, докато го разгръщаш. Бях изумена от детайлите в историята, които си спомнях; усещането беше, че знаех цели страници наизуст и тичах през тях, потвърждавайки мимоходом паметта си. Обаче бях изненадана и от всичко, които бях успяла да забравя или което просто не бях разбрала първия път.
С това започва и Вивиан Горник, която на 84 тази година публикува мемоара си „Unfinished business“, кратка книга за препрочитането. В него тя говори за всичко, което се случва, когато се връщаш назад към познати книги, понякога многократно, понякога през целия ти живот.
Идеята за препрочитането, разбира се, е нещо, с което живеем далеч преди да станем и на 16. Когато бях дете пазех в главата си библиотеката на прочетените от мен книги под списък и с точен спомен за всяка корица, но полагах и почти същото внимание към всичко, което виждах да се чете вкъщи (или изобщо; в детската градина питах възпитателка защо чете вестник „Труп“ – не бях свикнала с ръкописното „д“ на логото). Не много след това видях майка ми да препрочита книга на Карлос Кастанеда, която знаех, че вече е чела. Изумително! Както ми обясни, „харесва ми да си я препрочитам понякога“. Внезапно библиотеката със списъци се усложни многократно от идеята, че не просто е рационално, а доставя и радост понякога да се четат книгите отново.
С други думи всички знаем удоволствието да се върнеш към познати страници. Защо цял мемоар за това, дори и кратък? Още от самото начало – „…останах с лош послевкус от повторно обмислените чувства“ – усещаш, че тук не става дума единствено за литература и препрочитане. Мемоарът е за това как самите ние се променяме и как това оцветява изживяването ни с различните заглавия. С други думи, че колкото се разширява разбирането ни за самите нас, толкова схващаме и героите.
Горник е открит и забавен разказвач. Говори как открива феминизма в колежа, после за следващото земетресение: че не само в културата, но и в нея има доста за подобряване. Има го и откриването на сексуалността ѝ – на това, което ти дава и това, което не може да даде; и лъкатушещия път към кариерата. Тя цял живот пише лична журналистика – издърпва ни в кожата си, докато става свидетел на събитията, и разказва така, че всичко скача от страницата и оживява. В първия момент дори не разбираш, че са ти сипали магическа отвара.
През всичко това чете и препрочита и откритията на вторите срещи често са далеч по-вълнуващи от първите: герои, които са ѝ се стрували романтични някъде преди първия ѝ брак, след втория развод се оказват по-близо до непоносимата емоционална незрялост; жени, на които първосигнално е съчувствала, по-късно вижда като тирани, заслепени от собствените си чувства. Когато чете Колет като студентка, „целият свят се надипляше около това, което смятах за мъдростта на разказвачката“. Анализът на книгите е смесен с психоанализата на личността ѝ. В мемоара са пръснати няколко тайни в тази посока; само до някои ни се позволява достъп – други са оставени като догадки. А може би се разкриват при препрочитане?
В десетте глави тя говори за десет различни книги или автори, но редовно връща поглед и към собствената си глупост, жестокост и наивност. Не че има интерес да бъде безпощадна към книгите или към себе си; напротив, съчувствието ѝ е много силно, но също и изчерпаното ѝ за някои неща търпение („Ситуация [в книгата], която преди години усещах не просто като достоверна, но и като важна, сега по-скоро ми приличаше на карикатура“).
В книгата обаче се усеща и един неопределен копнеж. Може би заради ужаса, с който тя установява, че захвърлената по-рано „Particularly Cats“ на Дорис Лесинг е малък шедьовър – тогава какво друго е пропуснала през годините, колко златни късове е оставила да изтекат между пръстите ѝ като пясък?! Или е това, че – макар целта на всеки човек е да обръща най-сериозно внимание на всичко, което усеща – не само, че истински добрите книги никога не могат да бъдат напълно разбрани, ако всяко препрочитане разкрива нещо ново от тях, но и самият ти не можеш да бъдеш напълно разбран, колкото и да внимаваш. „Живяла съм достатъчно дълго, за да се почувствам непозната за себе си – никой не е по-изненадан от това, в което се превърнах, от самата мен“. Недовършената работа е цялата ти библиотека, която чака да я откриеш; но и ти самият – по същата причина.
Книгата не е издавана на български; преводите са мои, колкото да не цитирам на английски
sevdah.home.blog 