In the Dream House / Hang In There

Стана случайно – в последните десетина дни се сблъсках с две неща, и двете свързани със систематичното домашно насилие.

Това, което започваме да разбираме за травмата, са все неща, които инстинктивно ти се струват верни. Не можеш точно да го обясниш, но го разпознаваш като истина. Например знаем, че частта на мозъка, която отговаря за думите и рационализирането, изключва при травматично събитие. Случвало се е на всекиго, както посочва психиатърът Бесел ван дер Колк – когато си ядосан или в друго гранично състояние, можеш да кажеш всякаква глупост, за която после да се извиняваш. При травма пропастта е още по-дълбока – можеш да паднеш в нея, губейки идея каква е логиката на това, което се случва. Буквално губиш инструмента да си обясниш какво е пред очите ти. Знаем и че при травма страда частта от мозъка, която отговаря за възприемането на импулси по тялото; способността перото по кожата да се разпознае като внимателно докосване, а влагата – като сигнал да се преоблечеш и сгрееш.

В травмата губиш езика и тялото си.

Двете неща, с които се срещнах тези десетина дни, правят опит да възстановят и езика, и тялото. Една автобиография и едно танцово представление.

„In the Dream House“ (2019) е за дългата връзка с жена, която подлага авторката Кармен Мария Мачадо на систематично и предимно психологическо насилие. Книгата трудно успява да започне. Има посвещение – „ако имаш нужда от тази книга, тя е за теб“. После страница с епиграф от художничката Луиз Буржоа – „Натрупваш асоциации по начина, по който натрупваш тухли. Самата памет е форма на архитектура.“. Следва още една страница с епиграф, този пък от писателката Зора Нийл Хърстън – „Ако не кажеш, когато те боли, ще те убият и ще твърдят, че ти е харесало“. Следва още един епиграф, чак тогава заглавието, увертюра?! Най-сетне пролог! И дори тогава не сме в началото. Къщата отваря бавно входа си. Не иска да те пусне.

Авторката беше номинирана през 2017 за Националната литературна награда на Щатите за книгата с разкази „Her Body and Other Parties“; работата й се е появявала и в сборници с еротика, хорър и сай-фай. В богатата почва на този опит мемоарът й се захранва от овладяната сила в писането на разказ и от преминаването между жанровете. Всичко – от първоначалното влюбване през блесването на първите червени лампи на предстоящото насилие – е разказано във фрагменти, които със съвършен и чист език се опитват да обяснят, покажат, разберат. Мемоарът експериментира с формата, променя езика си според различните части, преминава в книга-игра без изход или в нежна метафора, после отново се трансформира. В началото се срещаме със студената красавица, която първо ще започне връзка с авторката, а скоро и ще се премести в къщата от заглавието и ще започне да я обитава все едно е Синята брада. Тя така и не е назована; тя е Жената. И един ден Жената без да е провокирана започва да крещи и не успява да спре, дори след като е преминала в обиди и жестокост.

Каква е причината да се случи това? Може би в детството й има нещо много трудно, което обяснява патологичната ревност, жестокостта, обидите, незачитането на граници и лично пространство? Също както не научаваме как се казва, така и не разбираме нищо за причините, дори на авторката да са й били също толкова ясни, колкото името на приятелката й. Мемоарът никога не дава обяснение – както казва самата Мачадо в интервю, било е важно да разкаже личния си опит с насилието, какво самата тя е преживяла. Разбира се, че е едностранчиво – тя не е психоаналитик на приятелката си и е важно да стои настрана от тази позиция, защото книгата е автотерапия за самата писателка; и терапия за другите, които се нуждаят от това („Ако имаш нужда от тази книга, тя е за теб“).

Текстът успява да е емоционален и искрен, но също и стегнат и дори донякъде дисциплиниран. Откъде идва усещането за усилие? Вероятно именно от това, че в следствие на травмата е болна речта ти. Самата Мачадо казва, че фрагментацията – така важна в кариерата й с писането на разкази – е била симптом на травмата. Скоро всичко в живота й се превръща в симптом на травмата. Силни и видими са усещането да си в кръг, да не можеш да избягаш, нереалистичното желание за промяна – в себе си и в другия, самообвинението, срамът. (Минах на „ти“ – всъщност самата Мачадо си говори на „ти“ в целия мемоар.) Авторката свързва своя наратив с вълшебни приказки, с митология, с филми, с музика и поп култура – с каквато клечица успява да хване във водовъртежа на това, което не може да бъде назовано.

И разбира се, че си казваш: но защо не си е тръгнала? И после разбираш – защото вече си е тръгнала – от себе си.

Към края ще започне да се пълни със смисъл, да се завръща (разбира се, единствено след раздялата – другият край на такава връзка е смърт), ще разкаже и невероятната история на днешния си щастлив брак, от която ти се доплаква от радост.

Малко след като прочетох тази книга, видях и танцовото представление „Дръж се“ в Дерида с хореография от Цвета Дойчева. Знаех, че е на същата тема. Книгата мога да затворя и да изляза на разходка, ако ми стане прекалено (макар че всъщност прочетох “In the Dream House” наведнъж), но знам, че от залата няма как да избягам. Започна да ми става зле около половин час преди началото и почти исках да стискам очи, когато седнах на седалката.

И в четирите жени на сцената има нещо едновременно момичешко и женствено. Те са нежни: облеклата им създават около тях обем, но са прозрачни и меки; по кожата им са долепени цветя и листенца; косите им са хванати на ниска опашка, лицата им са открити. На сцената няма друго, освен четирите им тела и светлината. В началото всяка бавно стъпва в кръга на прожектор и болезнено изкривява ръцете и тялото си пред очите ни. Понеже са обърнати към теб, започваш да се чудиш за собствената си роля: момент, дали не се опитват да влязат в моите представи, в калъпа на идеята ми за жена?! (Искаше ми се, помислям си още тогава, да имаше различно от техните тела, да имаше различна възраст; но си давам сметка и че това е вечното ми неосъществено желание да мога да виждам танцуващи различни тела и възрасти на сцената).

Насилието е моментално доловимо, но и неясно, невидимо. То може да е физическо, може да е психическо или емоционално, може да е в момента, преди година, в детството. То не присъства буквално, но белезите от него са там. С други думи представлението се занимава не толкова с момента на травмата, а с това, което тя прави с тялото ти и с теб самия.

И тук всичко е фрагментирано като счупено стъкло – движението се разпада и нацепва на съставните си части, повтаря се, завърта се, започва отначало, замръзва, като глич на екран е. Музиката съвършено го допълва (без да е твърде бъбрива – почти не ти напомня нищо, неутрална и хладна е, и едновременно с това силна и точна). Четирите често ще изглеждат, сякаш са тръгнали нанякъде, но после си променят мнението; сякаш са убедени в нещо, в което след момент ще бъдат разколебани. Ето я неспособността да се познаваш, която идва с убеждението, че заслужаваш насилието да ти се случва. Някои моменти са като да оближеш батерия – преминават физически през теб.

Понякога цялата сцена е в дисбаланс: докато се движат, всичко се накланя в една посока. Някоя от тях е изолирана отляво, докато всички останали се оказват отдясно. В един момент те са различните части на една и съща жена, които не могат да действат като един. Тогава те са метафора на дисоциацията, на отделянето от себе си. В тези моменти и ти не можеш да следиш и четирите; нещо и в теб се разпада.

В друг момент са просто жените, жените като цяло, жените през векове насилие. Историята им е извън времето. Тези жени може да са били родени в Древен Рим или преди 20 години в Дружба.

Всичко обаче е без повторна виктимизация, без пресъздаване на насилието, без театър, без реквизит (и добре че!). Много е ясно и видимо, че гледаш състоянието на психиката и тялото, но жените в нито един момент не са представени като слаби, задето им се случва това. Те са показани като оцелели насилието – не като жертви на насилието. Струва ми се ценно, че и в тази работа не е назовано нито името, нито травмата на извършителя. Фокусът отново е другаде.

По време на представлението често мисля за името му, „Дръж се“. Харесва ми двусмислието – второто значение, „дръж себе си“. В началото ръцете им са били инструмент за насилие; в края се открива и друго значение на ръката – с нея можеш да поискаш или дадеш помощ. Заключението е емоционално и силно. (Лично аз май никога не бях плакала на танц. А и когато излизам, отдавна вече не ми е зле. Пречистването е в ход.)

В началото на мемоара си, Кармен Мария Мачадо говори за властта в разказването на историята. Нали тя се пише от силните – тоест от онези, които размахват меча. Другите гласове се губят, изпадат. Мачадо напомня, че Дерида пише за архива като за „къщата на владетеля“. Поне такова е било, днес може да е друго. Да се разказват тези истории не е само важно, а е и спасително. Ако имаш нужда от тях, те са за теб.

*Кармен Мария Мачадо не е издавана на български. „Дръж се“ с хореограф Цвета Дойчева гледах в Дерида, участват Аделина Желязкова, Изабел Миткова, Цвета Дойчева, Яница Атанасова, музиката е на Ангел Симитчиев

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s