Кражба

Не знаех, преди да препрочета записките си от видените през годината изложби, че в мен се е появило ново желание: да прегърна картина под палтото си, докато разпоредителят се е разсеял, и да избягам с нея. В дневника ми това чувство е описано пред всякакви работи, в различен емоционален фон. Абсурдът на желанието е, че не искаш просто да я откраднеш и притежаваш, а че имаш усещането, че никой друг не я разбира както теб; че трябва да я защитиш както би защитил любовница от нападките на тълпа; те не не схващат красотата й, защото сетивата им са закърнели. Само ти си способна да я разбереш и защитиш и в теб се появява желание да оправиш несправедливостта на раздялата ви, като я притежаваш. И картината сякаш ти го казва, гледа те и прошепва: „нека най-сетне бъдем сами…“

Пет случайно избрани от картините, които съм искала да открадна тази година, с бързо надрасканите пред тях записки защо.

1.

(не разчитам името на работата) – на Васил Иванов. Графиките му – впечатляващи, защото те убеждават, че от тях струи светлина. Не ти се спори с този невъзможен факт, защото все пак е очевидно верен. Видимо на повърхността, у този художник, който е бил отритван и изтласкван от режима: желанието му да избяга. Те са така ясно от друг свят – космически? Духовен? Пещерен? Мисловен?

2.

Портрет на момиче, 1962, Лика Янко. Тук има нещо неразгадаемо. С очи, които са само ириси, тя гледа навсякъде и никъде, това „момиче“. Заради това е свъсила вежди – в усилието да поддържа и двете равнини в погледа си.

3.

Портрет на Васка Емануилова, 1935, Карл Йорданов. Защо? Защото сенките показват дълбока истина за нея: двете половини на лицето й са различни. Едната е отворена и искрена. Другата – възрастна и иронична. Първата е момчешка. Втората – женска. Всичко се слива единствено в ръцете й, неин инструмент за работа. Да видиш сливането и разликата, докато рисуваш, означава да дадеш знак от художник за художник, с който казваш: „разбирам те; разбирам защо го правиш, защо работиш; с ръцете си опитваш да помириш двете си противоположни половини“. (Гледам толкова дълго с желанието да сграбча портрета и правейки записки и скици, че към мен се доближава една от уредниците в галерията и започва да ми разказва къде има друг портрет на Васка Емануилова – в коя зала на Квадрат 500 – смущавам се от нея и не записвам точните й указания, макар че знам, че докато обърне гърба си, вече ще съм ги забравила, както и става).

4.

Автопортрет на Иван Ненов, 1925. Той е с плътни чувствени устни и е разгърден; загатващ.

Този художник повече слуша, отколкото гледа: ухото му е невинно розово, привлича погледа, като на бебе е; в различен тон от лицето му. Това ухо е вечно любопитно, непораснало, току-що родено, отворено за всеки звук, незащитено, превъзбудено; за разлика от очите му, които гледат просто в празното пространство, даже не в облаците, а някъде си долу. Ушите, носът, устните му са чувствени; и дълбоката точка в гърдите му, от която също извира нещо топло и нежно…

5.

Харесвам много, разбира се, и Поет и природа от 1931 на Цанко Лавренов. Тази картина бих откраднала от колекцията на Градската галерия в Пловдив, ако можех. Изглежда ми така пълна с живот, чиста радост, идеи за бъдещето – че ме докосва.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s