Няколко от десетте

Беше 2012, когато не знаех какво търся, но в книжарницата открих “Това не е краят на книгите” – издадения и на български великолепен разговор за четенето, който водят Умберто Еко и Жан-Клод Кариер. Беше ранен следобед и още помня как седнах на пейка в Докторската градина (която изглеждаше доста различно от днес) и не станах, преди да я преполовя. И сега я препоръчвам, макар че е остаряла темата, от която излиза заглавието: идеята, че книгите ще изчезнат заради четците, днес ни се струва нелепа. В началото на десетилетието обаче бяхме настръхнали от “смъртта на книгите”. Сега си спомням какво казва американският арт критик Джери Солц – “Рисуването е мъртво? Изкуството е мъртво? Нищо не е мъртво!”.

Следващата година продажбите на аудио книги вероятно ще задминат електронните, но хартиените водят убедително и пред двете. Добре е, че сме поумнели донякъде и не започваме отново да оплакваме нещо. Това не беше единствената тема на книжното десетилетие, разбира се. От социалните мрежи излезе зле написана поезия, която спечели милиони на авторите си (Рупи Каур et al). Нобеловият комитет даде награда на Боб Дилън, макар че едва ли нечий поглед е успявал да допълзи до последните страници на тъничката му и откровено зле написана “Tarantula”. Две от най-големите издателства – Penguin и Random House – се обединиха в едно.

В личен план пък, някъде през 2012 започнах да използвам Goodreads като списък на книгите, които съм чела. Сега съжалявам, че е било чак тогава, и че нямам всичко от преди това (с изключение на записки за прочетеното, които водех между 13 и 15-годишна). Тези дни отворих списъка между 2012 и днес и извадих любимото си от нещата, публикувани това десетилетие. Иначе четох и по-стари работи, разбира се – през тези години преоткрих Сюзан Зонтаг с много книги от и за нея; продължих да изчитам систематично всичко, което са писали Пол Остър и Харуки Мураками; четох и още повече Итало Калвино, Оливър Сакс или пък Джон Бърджър, с когото нямам нужда да съм винаги съгласна, за да го обичам. От сега издадените, ще запомня романите “The nickel boys” на Колсън Уайтхед, “Бегуни” на Олга Токарчук (в момента дочитам нейната великолепна “Drive your plow over the bones of the dead”), “Линкълн в Бардо” на Джордж Сондърс, “How to be both” на Али Смит. Но се случваха и още добри според мен неща.

Всичките томове на английското издателство Fitzcarraldo са еднакви: дълбоко синьо за романи върху приятен на докосване картон, с името на автора и заглавието в бяло; и бял фон за есета и мемоари, с името на автора и заглавието в синьо. Не пречи, че техните книги са вероятно най-красивото нещо в библиотеката ми, но това, което предимно ми харесва в тях, е отношението им към бизнеса. “Ние не издаваме книги, а автори”, както казват – тоест ако публикуват нечий дебют и от него с мъка се продадат 500 бройки, ще инвестират и във втората и третата книга на автора, защото вярват в него. Такава философия си остава просто добро изречение за интервю, освен ако подбора ти не е добър. Fitzcarraldo първо публикуваха Светлана Алексиевич, която спечели Нобел същата година; после продължиха с превод на друг немного известен автор – Олга Токарчук, която първо спечели Букър за “Бегуни”, а после и Нобел (на писателката й върви да я избират умно и в добра камерна компания, ако се съди и по българските й издатели). Някои от есетата, които са публикували, също са били сред най-доброто от десетилетието за мен: “Notes from no man’s land” на Eula Biss е за расизма в Щатите в миналото и днес, а първият текст е образец как да държиш читателя в дланта си; “Essayism” на Brian Dillon е за писането на есета; “The hatred of poetry” на Ben Lerner в 114 страници промени как мисля за поезията. Други техни – “This young monster” – са ме фрустрирали безмерно. Не са съвършен издател, но няма и нужда да бъдат.

Веднъж публикувани, книгите нямат нужда от своите автори, смята Елена Феранте, анонимната италианска авторка. Тя е един от най-влиятелните хора на 2016 според Time, но никой не знае истинското й име. Което е проблем – изглежда; различни критици твърдяха, че зад името стои мъж (Феранте отговори не по същество за конкретните цитирани имена, а за сексизма в идеята, че щом романите са силни и четени, не може да са писани от жена); други правиха разследвания и публикуваха в световни медии теории за самоличността й, докато известни писатели като Джанет Уинтърсън защитаваха правото да останеш анонимен. Четох няколко книги на Феранте, но четирите Неаполитански романа, с които започна десетилетието, са най-силната й работа: гигантска история за приятелството и любовта между две жени, започнало из бедни италиански улици и грозни, тъмни домове.

Обичам книги за природа и четох доста такива, но две са свързани с по-голяма тенденция – разбирането ни за октоподите. 1992 е, когато трима автори публикуват “Octopus: The Ocean’s Intelligent Invertebrate”, в която разказват на (предимно) ясен език всичко, което са наблюдавали за тях: кога се хранят, къде живеят, как ловуват. С други думи нито изследването на тези същества, нито книгите за тях са нещо ново. Новото е отношението ни към това, което виждаме (последната глава на “Octopus” без много да се мае дава конкретни съвети как да си хванеш октопод, за да го гледаш вкъщи, макар че признава, че шансът да убиеш това диво същество е огромен – но на кого му пука, като ще имаш екзотичен домашен любимец). Едва в последните години започваме да разбираме точно колко умни и интересни са тези същества и силните книги за тях също последваха – фантастичната и емоционална “The Soul of an Octopus”, публикувана 2015, а година по-късно и “Other Minds”, в която философ търси какво можем да разберем за себе си през главоногите. Какво е невероятното в тези книги? Че разширяват начина, по който мислиш; че са съкровищници за любопитство; че променят отношението ни към възможните начини да бъдеш друг. Октоподите имат мозъчни клетки в цялото си тяло, които функционират едновременно самостоятелно и в синхрон с “главния” мозък; с кожата си те “виждат” цветове и усещат вкусове. Толкова е трудно да си представиш какво значи това, че чак става банална информацията за трите им сърца, синята кръв или че мъжките понякога откъсват ръката, която държи пакет сперма, за да го дадат на женската и тя да прецени кога да оплоди яйцата си.

Американският психиатър Ървин Ялом, разбира се, пише отдавна. Той става известен още миналия век, но е специална привилегията да четеш любим автор на подобна възраст – Ялом е на 88. Дано неговата “Creatures of a Day”, издадена 2015, да не е последната книга, в която описва с топлина и внимание случаи от практиката си. Впрочем вероятно и той се чуди дали ще има възможност да пише още много, така че нищо странно в това, че тук говори предимно за смъртта. А и за новите си идеи за психоанализата: години наред той наблюдава с отворени сетива; докосващо е колко е смирен към края на този път – и колко горд с ролята си (което развива и в издадената две години по-късно “Becoming myself”, огромната му автобиография).

Не харесвам всичко на Дебора Леви; но в нея има интелект, който привлича – и прозата й носи усещането, че ще става все по-смела. Тя има няколко романа от преди 2000, но в това десетилетие издаде най-известните си неща, включително и тук – с “Горещо мляко”. За мен най-силно е есето й-мемоар от 2013 “Things I don’t want to know”, отговор на Оруел и неговият класически текст “Why I write”. “The cost of living” е втората част на нейните мемоари и в нея става дума за това как след развода й се мести сама с дъщеря си в лондонски апартамент и някак нищо не върви. С точно тази тема се занимава и романа “Transit” на Rachel Cusk, който също ми хареса. Не само те двете впрочем, но и много други писателки през тези години създават образ на емоционално отдалечената героиня, дисоциирана от себе си – интересно накъде ще се развие тази тенденция.

В известен смисъл десетте започнаха с Пати Смит – тя публикува “Просто деца” в самото начало на 2010 и книгата моментално става страхотно известна. Не я споменавам обаче само заради този мемоар, сам по себе си добре написан и вълнуващ. Това десетилетие тя направи още по-интересни за мен неща; чела съм “M Train” с разширени от разпознаване очи – на всички се е случвало, летиш през изреченията и едва дишаш, защото всичко това е писано лично за теб. На практика тя не разказва кой знае какво – посвещава страници на стола, на който пие кафе, или на малката вила, която си купува; привлекателното е колко е открита в книгите си, без да се поддава и за момент на митологизиране, в което лесно изпадат други известни музиканти. В изреченията й свети съсредоточената, чиста проза на човек, дълго мислил как най-умело да структурира мислите си. Не харесах чак толкова “Devotion”, но тези дни ще прочета и издадената преди 2-3 месеца “Year of the monkey”.

Великолепната Джени Диски пише “In gratitude” – мемоар за рака, публикуван през 2016; а “Mortality” на Кристофър Хитчънс със същата тема излиза през 2012. Изключително е усещането да четеш последните книги от любими автори, които сами си дават сметка, че вероятно няма да ги завършат. (В края на книгата на Хитчънс са публикувани и несортираните му бележки, до които така и не стига; разпадът на мисълта му е видим и болезнен.) Писателят опознава света и го докосва с думите си; смелостта да опознава и собствената си смърт с думи личи от всяка страница. В темата е и мемоарът “Когато дъхът стане въздух” на лекаря Пол Каланити, отново за собственото му фатално заболяване. Хирургът и писател Atul Gawande пише “Being mortal” от страната на живота – книгата помага да мислим и говорим със себе си и близките за смъртта.

“Gone girl” и Гилиан Флин? Защо не – макар че може би по-важната за мен новина в жанра са новите английски преводи на Жорж Сименон в красиви малки томове на Penguin. С тях френският писател, произвеждал книгите си за седмица и половина, беше измъкнат от забрава и на други езици – включително в пресни български издания. Сименон обаче е мъртъв от 30 години и едва ли може да направи революция, докато Гилиан Флин го постига с “Gone Girl” (“Не казвай сбогом” на български под сбърканото име на авторката, кръстена от тукашните издатели Джилиан Флин). Книгата й вдъхнови цяла мода да се слага думата girl в заглавията на трилъри в опит неизвестни автори да се доберат до топлината на славата й. Понякога работи, дори с откровено лошата “Girl on the train” на Паула Хоукинс, която продаде милиони копия. Прозата на Флин е прецизно чиста и смущаваща; от нея чакаме и още – в серията на Hogarth press, в която автори пишат романи по пиесите на Шекспир, от нейните ръце ще излезе “Хамлет” през 2021. За разлика от Сименон, на Флин явно й отнема малко по-дълго да напише книга.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s