Неопакована библиотека

Преди няколко седмици четох новата книга на Алберто Мангел, “Packing my library”. Заглавието няма как да е по-буквално: в нея разказва как опакова библиотеката си от 35,000 тома, след като му се е наложило да се премести от Франция заради бюрократични подробности, които обаче променят целия му живот в посока малък апартамент в Ню Йорк. Пространството там, разбира се, изобщо не е така щедро, нито толкова евтино, колкото във френската провинция и в каменната пристройка, която е помещавала книгите му. Процесът е болезнен за него, всъщност Мангел нарича текста си “елегия”: той си дава сметка, докато изпраща кутиите за съхранение на склад, че никога няма да види голямата част от тях. Така темата за смъртта надвисва и над самия него: Мангел е на 71 и не смята, че би могъл или че иска да се мести отново. На практика той избира книгите, сред които някой ден ще умре.

Звучи драматично, но нека не тъжим прекалено за Алберто Мангел, директор на Аржентинската библиотека; той живее сред достатъчно гръбчета. Все пак обаче да си му читател в тази книга е болезнено, особено ако познаваш чудесната му библиотека от други негови книги за книги – като “A reading diary” от 2004, където поне аз за пръв път влязох в каменната постройка във Франция (“След като видяхме къщата за пръв път, беше есента на 2000 година, постоянно я сънувах…”). Но в “Packing my library” има и много радостни случки – Мангел отдава почит на няколко важни за него заглавия с кратки есета, които накъсват основния текст. Така усещането за загуба е примесено с благодарността на откривателството, с което живее като читател.

Едно есе, което той споменава, е на Бенямин и щеше да странно да не говори за него – Мангел взима назаем неговото заглавие. Бенямин пише “Unpacking my library” през 1931, малко след развода си, и разказва как разопакова книги в новия си, празен и по-малък дом, докато размишлява за колекционирането с всичките му удоволствия и болка. Книгите, освободени от кутиите си, придобиват отново магическата си функция да носят стабилност и спокойствие сред разместващите се пластове на живота му в загубата на връзката и общия дом.

Влизаме в ново десетилетие и заради това се замислям за последните 10 години, когато няколко пъти опаковах и разопаковах библиотеките си. В домовете на бивши партньори освен някой гащеризон, полупразен флакон с парфюм или общо закупени килими съм оставяла и десетки томове. Понякога като подаръци или вид спомени, понякога от неудобство да ги поискам, за да не изглеждам дребнава. (Още съжалявам, че веднъж се обадих по телефона и се примолих да прибера десетина-петнайсет книги от любим автор, след като бях напуснала общ апартамент. Трябваше да ги оставя.)

Губих книги и по други начини. Не мога да сметна колко пъти съм се преместила през последните десет години и още живея със знаците на тези местения като с видими белези: гардеробът ми е малък и често се смалява; не държа в чекмедже купища дреболии, подарени някога от познат в лоша преценка на вкуса ми. Освобождавала съм се от книги с цели кашони, вместо да ги качвам нагоре по стълбища, но по-често съм ги опаковала и изпращала в къщата, в която съм отрасла – там са в няколко кутии, шкафове и рафтове. От 19-годишна, когато се изнесох от там, не живея с пълната си библиотека. Понякога си мечтая да я събера и се чудя как ще съжителстват днес томовете ми, събирани още от дете, през всички фази на 14-15 годишна и нататък. Какво ли ще си казват – дали ще имат радостен диалог или ще си мълчат. Дали няма бързо да разбера, че това не е цялата ми библиотека, а библиотеките на няколко човека, които днес вече не се познават добре, и няма как да се смесят незабелязано. Дали пък няма да поискам отново да ги отделя?

Отдавна колекционирам книги, но в това десетилетие се промени отношението ми към библиотеката и какво има място в нея. Преди често се отървавах от излишни томове – тоест от онези, които не харесвах. Веднъж, в началото на десетилетието, прочетох книга на Джефри Юдженидис, която сметнах за слаба – “Брачната фабула”, тъкмо беше излязла на английски и инвестирах доста пари в копието с твърди корици, толкова бях нетърпелива да я прочета. След няколко дни я завърших и знаех, че никога няма да поискам да я препрочета (все още не съм имала такова желание), затова я оставих пред подлеза на Спортната палата. Непозната за мен почитателка на Юдженидис намерила книгата и написала във фейсбук пост с благодарност, а моя приятелка разпознала копието от пусната от мен по-рано снимка. Така разбрах, че в този ден всъщност съм направила съвсем точен подарък.

Сега вече непознатите нямат възможност за точно такива случайни радости. Вече не смятам, че библиотеката ми трябва да е отражение на най-добрите ми читателски навици. Да, подбирам далеч по-зорко от преди, но днес дори в крайна сметка да не ми хареса някоя книга, я оставям сред купищата други – така градя вид дневник, към който да се връщам. А и заради вниманието, с което докарвам заглавия вкъщи, дори да не ми допадне нещо, често подозирам възможност да го препрочета и харесам следващия път. (Много харесвания и нехаресвания имат специално отношение към препрочитането. Помня първия път, когато разгърнах “Camera lucida” на Ролан Барт – не станах от стола си, докато не я завърших, и ми се плачеше от пространствата, които тази книга отвори в мен; втория път любовта беше далеч по-зряла и умерена; но пък третия магията се върна. Не смея да я прочета пак. Но и това ще стане, разбира се.)

Библиотеката ми е била в приливи и отливи и заради други причини: хората, на които неизменно съм давала книги. Едва в последните две години реших, че ще спра да го правя, защото никога не ги получаваш обратно. Обичайно казвам, че това е принципът ми и хората понякога се обиждат (странно – все едно има нещо общо с тях, вместо да разбират, че има общо единствено с болката ми от загубени по този начин книги), но често ме разбират, защото и те си спомнят всички любими заглавия, затрити в незапомнен приятел. Вярно е, че откакто реших, все пак се е случвало да дам някоя книга; всеки път, щом го правя обаче, си спомням том с поезия, на който държах, когато все още обичах поезия, и така и не получих обратно. Стигам до там в скръбта си към тази стихосбирка, заета, когато бях на 17, че чак си мисля как нейната загуба е станала причината днес да не чета поезия (изключенията са малко, но щастливи).

В по-миналото десетилетие връзките ми с хората променяха далеч повече библиотеката ми, отколкото е възможно да се случи днес. Тогава нечий чужд вкус запълваше цели рафтове в стаята ми и цели години, ако ми допаднеше; днес е рядкост да е чак така. Все пак обаче и с бърз обходен поглед виждам книги, подарени ми от важни хора, които са променяли важни неща. Или никога неподарените, но видени някога в дома на някого, с когото нещо така и не се е получило, и после съм намирала по книжарници в различни градове и тайно съм носила вкъщи, за да прочета. Като вид любовно писмо.

Паметта ми е ужасна за много неща – но никога за библиотеката ми. Знам кога и как съм се сдобила с всеки том вкъщи и ако погледна някое гръбче, а то не разтвори спомен в мен, се стряскам само за момент; после осъзнавам, че това е библиотеката ни, не библиотеката ми – че е донесена от любимия човек. Паметта ми е такава, че не съществува голяма опасност да си купя втори път заглавие, което вече имам – случвало ми се е само веднъж и тогава дори прочетох книгата до половината, преди да си дам сметка, че вече съм я чела. Погълнах “Преди да падне нощта” на Рейналдо Аренас, още щом излезе на български, и ми направи голямо впечатление; преди няколко години обаче си я поръчах на английски, защото друг човек я разгръщаше пред мен и не можех да понеса идеята, че още не съм я чела. Не ми беше ясно защо, преди да си дам сметка, че е защото просто вече знам, че ми харесва. (Впрочем второто четене не ми допадна.) Случва ми се обаче да си купя втори, трети и четвърти път книга, която имам, защото я искам в друго издание, в друг превод или в момент, когато съм далеч от първото си копие. (“Нюйоркска трилогия” на Пол Остър имам в прекрасния й превод на български, в джобния й английски вариант и в стандартното й английско издание с меки корици). Живея в дома си втора година, но рано или късно ще дойдат моментите на опаковане и разопаковане. И може би в новото място всички мои книги ще се притекат като реки и ще се влеят в едно цяло. Странно е, но не знам колко е голяма цялата ми библиотека.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s