Лъвкрафт / Corpus meum

Много бързо, още в началото на „Лъвкрафт“, вече се смея. На сцената на това „представление-лекция“ за писателя на ужаси и фантастика, двамата актьори-лектори не са ужасени от студентите си, както някои преподаватели понякога се чувстват пред група деца. Двамата не се опитват да управляват тиковете си, не ги е страх от подигравката на учениците. Лекцията започва с изръмжани биографични факти, крещене за важните на писателя теми, въртене на очи пред страховете и обсесиите му. Пред теб са съблечени от представата как е прилично да се държиш. Потънали са в свой си, неразбираем екстаз, и сами насочват лампа към всеки детайл от тази трансформация.

Леонид Йовчев слюнчи дланта си и приглажда насилствено косата към темето си, а Галя Костадинова изстрелва нервни импулси към края на всеки свой кичур, докато главата ѝ танцува кататонично. После се сменят и продължават. Карикатурата им е смешна и ужасяваща, агресивна и стряскаща. Подхвърлят в пространството реплики за книгите и чудовищата на Лъвкрафт, докато устите им се отдават и на бебешки удоволствия (като да правиш балончета със слюнка) или изкривяват в нечетими физиономии.

Защо им е интересен Лъвкрафт става ясно бързо – заради утехата в книгите му, че чудовищата също са хора, че двете сменят местата си, че “те” не са толкова различни от “нас”. Да приближиш двете означава да дадеш позволение на личността си да стане пълнокръвна. Причината да харесваме гнусните, ужасни, грозни същества е, че на тях – за разлика от нас – всичко, което не им е наред, им е на показ. Какво облекчение! Да не се преструваш, че всичко е нормално, да не ходиш на работа, да не протягаш ръка за поздрав! За разлика от нас, чудовищата знаят, че агресията им е част от тях. Те нямат сянка за потискане. И за нас, разбира се, това е страшно привлекателно.

Сценографията е светлина, сенки, дим, столове, плюш. На моменти работи, в други имаш усещането, че са били така влюбени в някоя идея, че я повтарят не като ритъм, а малко като набиване на идея с чук (на първия път сянката на коса, ако лампата е под главата, привлича погледа неудържимо към тавана – там се случва нещо абсурдно интересно; на третия и петия път дори не обръщаш поглед). Дразнещо е обаче друго – пиесата да те подценява, както когато се обяснява директно как групата, създала представлението, се интересува от граничните състояния на различност и заради това правят „Лъвкрафт“. И на чужд език да го бях гледала, щях да го разбера от физическите действия на сцената. Достатъчно добро е и без да се обяснява само; а и за да го гледам, явно все пак и аз се вълнувам от същото. (Разбирам, че идва от нужда и желание да се самоцитира, но предварителното смилане на смисъл е ненужно.)

Във втората половина, лекторите-актьори се еманципират по-пълно. Спират да се преструват, че езикът им идва естествено – потъват навътре, където вече няма думи, само някакъв тих ужас. Или облекчение от срещата с мрака.

Когато лампите светнаха, за кратко публиката беше объркана. Това ли е краят? Лицата на актьорите казват, че да, това е. В аплодисментите има някакво събуждане на реалността, влизане обратно в света ни, обаче има и друго – понякога в общуването представлението е отмъкнало целия авторитет на реалността за себе си, вместо да го разиграва на пинг-понг с публиката.

Паузата ми напомни и за Corpus Meum, съвременен танц от Марион Дърова. Предварително знам, че е свързано с евтаназията, и отивам въпреки раздразнението си от идеята да го кръстят на латински (няма нужда от дистанцията).

В самото начало, още при влизането, виждаш мъжа – на пръсти и по бельо, той е в центъра на сцената. Ръцете му са вързани в двата ѝ края, болезнено извити зад тялото. Има аудио запис на монолог, докато мъжът бавно се навежда напред, напрегнал всичките си мускули. Сегментът е дълъг. Демонстрацията на физикалността, докато текстът абстрактно говори за болно тяло в агония, е директна. Без да искаш, мислиш за собственото си тяло в стола. Как стоят ръцете ти. Къде болезнено си се напрегнал.

После в светлината се появяват и две жени. Едната (Цвета Дойчева) проявява към него майчински чувства, но не напълно грижовни към него – неадекватният ѝ оптимизъм очевидно помага повече на нея да се справи със ситуацията на болката му. Тя е малко като човекът, който с най-добри намерения препоръчва на болния от рак да пробва йога. Другата (Василия Дребова) е повече като негова любовница; опитва да подходи по друг начин. Той живее чрез нея. Накрая чрез нея и ще умре.

Двете могат да са и проявления на душата му – раздвоена анима (женската част от личността според психоанализата), която опитва ту да се погрижи за него, ту да го съблазни обратно към живота. В крайна сметка и двете са недостатъчни. В най-вълнуващия момент от представлението, с действията си те се опитват да си кажат една на друга именно това: няма значение какво правиш, защото не можеш да направиш нужното за болката. Болката е като стена между него и света. Няма как да разбиеш тази стена, най-много да си разкървавиш пръстите. Не опитвай.

Има обаче нещо особено в начина, по който някой говори за болните (или изласканите в ъгъла на обществото по друга причина), вместо да остави те да говорят. Това също, разбира се, обичайно се прави с най-добри намерения, но помага също толкова, колкото йогата – на рака. В танца тялото е диалог, то се движи, за да изразява смисъл; а тук тялото на болния беше почти през цялото време вбесяващо нямо. Далеч повече изразяваха тези около него; но главната драма не е тяхната; не би трябвало да е тяхната, когато един човек иска смърт, защото животът е физически непоносим. Какво можем да научим от него може би ще отвори далеч повече пространства в нас. Какво означаваше, че той беше ням – след като текстът в началото говореше за вътрешния му живот и съответно той съществува, не е изчезнал заради болката? Може би това е „цивилизованата тишина“, за която говори Дърова към текст за представлението? Само че да казваш, че критикуваш нещо, докато го използваш без коментар, е просто да влизаш в наратива и да го употребиш отново – така затвърждаваш силата на наратива, вместо да му я отнемаш. На практика му съдействаш.

Историята обаче въздейства с това, че е емоционална и открита. Имаш съчувствие към всички участници в нея.

Лъвкрафт гледах в Дом на киното, Corpus Meum – в Derida Stage

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s