Да ровиш в себе си

текст от 2018, става дума (предимно) за една работа, видяна в СГХГ на изложбата на номинираните за наградата БАЗА.

Мисля си за „…когато ти си нож, с който ровя в себе си“ на Радостин Седевчев.

В тази негова работа се случват няколко неща, които ме вълнуват, тревожат, които работят в мен месеци, след като я видях. Хрумват ми едно по едно, на стъпки: първо докато слушам да ми я разказват, после докато я гледам, и накрая докато продължавам да мисля за нея.

На стената в стегнати редици има пликове за писма, разделени по средата от прозрачна кутия. В пликовете са ксерокопия от любовни писма на двойка през 1987/8 – от ляво тези на жената, от дясно – тези на мъжа. Номерирани са с молив, за да могат да се четат под правилния ред (заради което са и ксерокопия – за да можеш да ги докосваш, отваряш и любопитстваш без ръкавици).

Затворени в прозрачната кутия са оригиналните писма, намерени на битака. Подредени са внимателно, на един куп, но тези на мъжа са направили стъпка вдясно от центъра, а тези на жената – стъпка вляво, така че да се срещат само по средата, но да се вижда ясно напълно равномерния принос на двамата, взаимното участие в съвършен баланс.

В съдържанието си, писмата са романтични, всекидневни, пълни с детайли за седмицата, за роднини и приятели, с внезапни импулси на любов – изписан с рязък жест голям надпис „целувам те“, изпаднал или отделен в полето отстрани. Колкото повече ги четеш, толкова повече ти се струва, че в тях няма нищо особено забележително. Има грешки, клишета, баналности от дни, които трудно могат да те развълнуват с друго, освен с факта, че са се случили. Вероятно най-добрият начин да се четат е като текст на пиеса – с един човек вдясно, един вляво, които четат един на друг на глас в правилния ред. (Тогава обаче би трябвало да бъде и идеално време – например в ранния следобед или друг момент, когато в галерията е почти напълно празно. С публика това четене придобива внезапно друг смисъл, става нещо повече.)

Когато започнеш да ги четеш, веднага започва да се усеща като невинна веселба. Работата не може да избяга от хумора, с който подхождаме понякога, когато категоризираме с „твърде сантиментално“. В теб се надига някакъв смях; със сигурност точно ти никога не би изглеждал толкова нелепо, когато си влюбен; възможно ли е изобщо двама човека да бъдат толкова банално влюбени?! Не е точно като да гледаш романтичен филм – струва ти се, че тази тук любов е много по-различна от всяка твоя.

Хуморът обаче става вид дистанция, която поставяш между себе си и тази работа. Всъщност чувстваш се неудобно от съдържанието на писмата и от надничането в интимната история на непознати. Но също: търсиш дистанция от собствения воайорски импулс. Ако отварянето на писмата и четенето на детайлите ми се струва смешно, аз няма да имам нужда да спра и да помисля каква е пълната тежест на жеста ми.

Тежестта на жеста е там. Зад хумора стои въпросът: имам ли право на тази история? Имам ли право да съм тук? Има ли право художникът на това? Какво означава да имам право над история? Какво означава художникът да има право?

Чия е паметта, когато никой не я разпознава за своя?

Отвъд хумора работят всички тези въпроси, но и след него тепърва започват да се наместват важните пластове и да показват какво се случва вътре в работата.

Писмата са открити и купени от битака. Това е сложно място с поредица от значения, но тук може би важната му функция е една: това е място, на което намираш веществените доказателства за живота на другите. Там няма нищо измислено, там никой живот не е изфабрикуван или престорен. По всеки предмет стоят отпечатъците на нечие докосване. Доказателството за животът на другите е това, което за много хора е привлекателно там и точно това, което отблъсква други. През останалото време можеш само да подозираш какво правят непознатите или съседите в банята или в кухнята си (едва ли са много по-различни от мен, казваш си), но тук са остатъците от този скрит живот, които можеш да докоснеш, купиш, да занесеш вкъщи, да се влюбиш в тях или пък просто да използваш и изхвърлиш. Има дълбока хуманност и връзка с другите, скрита в тези стари вещи по начин, по който я няма в магазините за вещи втора употреба, които са малко по-навътре в града (битакът винаги е в периферията). В тези подредени по една или друга система магазини отпечатъкът е премахнат по химически начин; чуждата история е заменена от аромата на дезинфектант, който те прилъгва: „забрави за стария живот – новият живот на тази вещ започва с теб“. На битака миналото се продава заедно с вещите.

Представям си, че в тази работа – и в показаната до нея „В любовта не съществуват равнобедрени триъгълници“ – за Радостин Седевчев битака е вид студио. Това е мястото, на което стоиш известно време, малко или много, колкото можеш да понесеш, и си с отворени сетива – очакваш някоя мисъл или въпрос да привлече погледа ти. Тя може да е в периферията на нещо друго или затрупана с по-маловажни идеи, но я търсиш.

Разбира се, че е спекулация, но докато стоя пред писмата, се чудя: в този ден каква е била нишката, която е привлякла вниманието му към тези писма, и към дневника на Орхидея с копнежа по момчетата, които харесва. Какво е било доказателството, което е търсел на това място, изобилстващо от доказателства?

И според мен е това: откритието, че любовта съществува.

Доказателството е някъде, в чуждия живот; в миналото, не днес и тук. Доказателство за любов в писмата или в дневника на непознат, пълни с жестове, които показват, че няма фалшификация, че всичко е било живо и истинско. В някакъв смисъл няма значение какво се е случило преди и след тези истории; те изпълняват функцията си да покажат, че любовта съществува. И то съществува точно на битака: не я разказва някой; ако някой я разказва като своя, може да я допълва, да си измисля, да редактира; на битака не се случва редакция.

И мисля, че това, което ме вълнува тук, и което ме кара да продължавам да мисля, е това. Работите изглеждат толкова хладни, систематични; и чак накрая си дадох сметка, че е защото въпросът, от който тръгват, е толкова болезнен и открит. Така систематизирането, описването и подреждането стават друг вид дистанция. Иначе въпросът ще те залее: съществува ли любов? Къде са доказателствата за тази любов?

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s