“В памет на паметта”

Книгата на рускинята Мария Степанова е експеримент между жанровете, който смесва роман, есе и мемоар. В огромната книга от 600 страници има още опити – да се разбере семейната памет; да се усети напълно болката на едно минало; да се схване механизмът на връзката с другите.

Тя пише за семейството си и за собственото ровене в архиви. Първото е обичайно, история на една голяма фамилия, която прилича на много други в Русия от миналия и по-миналия век – в нея има война, опресия, несбъднати мечти, куп изпочупени чаши за чай, сватби, бебета, писма, болести, глад и трупове в Ленинград. Необичайното е събирането и разказването на историята след режим, който се е опитал да заличи паметта и да промени историята.

В един момент към средата на книгата ми се струваше, че авторката донякъде увърта, защото според мен не разбира, че иска да пише за себе си и се опитва да пише за всичко друго, което не е тя. Всичко, което й попадне пред погледа, ставаше център на вниманието; препарираните животни имаха повече вътрешен свят от собствената й болка. Имах смътно усещане, че не е напълно искрена със себе си, и заради това усещах, че не е искрена с читателя си и ми беше трудно да й съчувствам. В някакъв смисъл имах усещането, че върша повече работа от нея, като осъзнавах колко много неща отбягва да погледне директно. Някои от есетата ми харесваха много и точно те ме караха да продължавам, но в други подчертавах повторенията й и злостно наум й препоръчвах следващия път да си наеме редактор. Даже започнах да смятам, че в началото на книгата си е поставила за цел да напише не по-малко от 600 страници и това е единствената обосновка на обема. Спрях да я чета за около седмица.

После се върнах към нея и прочетох последните 300 страници почти наведнъж – понеже ми се стори, че авторката вече напълно искрено се потапя в собствената си история, семейство, памет, травми, болка. И в объркването на това да не разбираш защо и как мъртвите са духове, с които живееш, и откъде накъде тяхната болка тежи и на твоите кости. Степанова идва от дълга традиция на фамилно пазене на веществените доказателства за паметта, но тук тя прави нещо друго с това наследство – дава нов живот на тези преди нея, като работи с историята им, все едно тя е жив материал за моделиране, строеж и промяна. В този материал тя смесва всичко друго, което й е любопитно – от идеи на сина й до пътувания из различни държави, в които търси нишките на миналото. Така историята се превръща от прашен тъмен куфар в къща, в която можеш да влезеш и да дишаш. Огромният обем и раздразнението в началото внезапно стават ясни – авторката има код на мисълта, в който е нужно да се потопиш. И в един момент това става така очевидно, че книгата придобива невероятна и неочаквана мощ, която расте до самия край.

Впрочем когато прекъснах по средата, все още бях в същата тема, затова прочетох друга книга, „Призраците от миналото“ на Джеймс Холис. Той е психоаналитик, който тук пише за това как травмите – без значение дали наши или в минали поколения – продължават да ни терзаят и променят животите и изборите ни години по-късно. Книга като „В памет на паметта“ веднага след Холис разкри и нещо друго: че могат също да ти дадат заряд и енергия, с която не само да излекуваш себе си (не се съмнявам, че книгата е била автотерапевтична за Степанова, макар че вероятно по болезнен начин), но и да лекуваш другите.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s